— Предлагаш да се върнем назад? — идеята не се хареса на Миралисса. — До тракта разстоянието е колкото и до Раненг, ще загубим много време.
— Всъщност има още един път — Медения, както и аз, вече беше свалил ризницата си и сега започна да скицира с пръст по пясъка. — Ето го тракта — на пясъка се появи права линия, извита в средата като подкова, която след това отново се изправяше. — А тук е Раненг.
Линията опираше в точката на града. От мястото, където трактът завиваше, друга линия рязко тръгваше надолу и надясно. Тя постепенно се отдалечаваше от него, от една определена точка нататък двата пътя вървяха успоредно, а накрая го приближаваше, за да се слее с тракта точно преди Раненг.
— Това е сегашният ни път. А ето тук — Медения тикна пръст в мястото, където пътят беше най-отдалечен от тракта — има една изоставена пътека. Поне навремето имаше, тя е абсолютно права и стига до тракта.
— Предлагаш да се върнем назад и да минем по тази пътека?
— Да, лейди Миралисса. Това е най-малкото някакво решение в нашия случай. През Вишки пътят е блокиран, да се връщаме обратно към тракта е прекалено далеч, а така може да се върнем около три левги назад и ще сме на тази пътека.
— Решено — съгласи се елфийката. — Тръгваме към тази пътека, до полунощ би трябвало да сме там, но ще изчакаме връщането на милорд Алистан, в противен случай той ще продължи и ще попадне в ръцете на маговете.
— А местността там каква е, няма ли да загубим повече време да си проправяме път до тракта по тази пътека? Все пак е хълмисто — недоверчиво попита Фенерджията.
— Не, хълмовете остават вляво. Местността се нарича Харгановата пустош. Рядка горичка, дерета, храсталаци, и никакъв човек на двайсет левги наоколо. Пусто място. Ако ще ни търсят, ще трябва доста да се поизпотят.
— Тогава какво стоим? — избоботи Гръмогласния и пъхна крак в стремето.
— Чакай малко, бързак! Да махнем първо желязото! — Делер свали шлема и пак нахлузи любимата си шапка.
Докато войните сваляха броните си, аз приближих до Миралисса. Беше вече привечер, юлското небе постепенно избледняваше, слънцето почти се беше скрило, но елфийката продължаваше да гледа стълбовете дим, които дори здрача не можеше да скрие. Тя усети, че стоя до нея, и без да се обръща, каза:
— Съмнителна работа, Гарет. И тази чума, и тези магове. Не ти ли се струва, че нарочно ни пуснаха?
— Или по-скоро ни подтикнаха да се върнем назад — съгласих се аз.
На мен също не ми харесваха странностите през последните няколко дни.
— Да, точно така! Подтикнаха. Нищо не им пречеше да ни задържат, ръката беше просто повод да ни пуснат. Ако имаха желание и ако в селото наистина имаше чума, то тогава чудовището биха го оставили за по-късно, щяха също да пожертват стрелците и да изгорят първо нас. Пътят напред е блокиран, да се връщаме назад е прекалено далеч, а и не сме много търпеливи, така че ще трябва да минем през тази пустош.
— Може и да ни се размине — опитах да успокоя първо себе си аз. — Това е само една пустош, не би трябвало да се очаква нищо ужасно от нея.
— Може би. Дори е много вероятно. Но някъде зад нас е шаманството, видяно от Котката.
Тръгнахме по обратния път в настъпващата нощ. Настроението на всички беше потиснато. Хората мълчаха, само Халас пуфтеше с лулата и тихо ругаеше, а Кли-кли връзваше възелчета по някакво въже, заканвайки се да покаже на всички великото шаманство на гоблините.
Глава 24
Харгановата пустош
Трябваше да търсим пътечката в гъстите остролисти храсталаци от двете страни на пътя. Предстоеше ни доста да се поизмъчим, защото да намериш нощем малка пътечка си е трудна задача. На няколко пъти Медения спираше отряда, слизаше от коня и тръгваше покрай стената от храсти, почесвайки се замислено по врата, но като не намираше никакви признаци за пътека, скачаше обратно на седлото и продължавахме нататък, отдалечавайки се все повече и повече от хълмовете и нещастното селце Вишки. По някое време се наложи да запалим факлите — светлината на луната не беше достатъчна. Гръмогласния веднага започна да мърмори, че сега дори и слепец ще ни забележи.
Когато Медения за десети път слезе от коня, дори невъзмутимият Мармот простена:
— Е, къде ти е пътеката? Докога ще търсим в тъмното? Нека да го отложим за утре! Всички се умориха, а и трябва да нахраня линга.
— Ще почакаш малко с тая твоя мишка, Мармот — изсумтя Медения, изпаднал в размисъл. — Сигурен съм, че пътят започва някъде тук. Мисля, че трябва да се върнем малко назад.