— Действай, Лисица — одобрително кимна Харган.
Лисицата, стар боец също като Харган, се усмихна невесело под мустак и тръгна да предаде новата заповед на командира на Кучите лястовици.
Отрядът получи това име едва тази сутрин, когато последните воини от армията на Грок си тръгнаха, оставяйки доброволците сами да посрещнат врага.
Лисицата също не хранеше илюзии, че ще остане жив след битката. Орките не оставяха живи. Всъщност никой не се надяваше да преживее предстоящата битка, всички воини в отряда знаеха какво правят, когато се записваха доброволци, или по-точно смъртници.
„Всички ние вече сме мъртви — с някаква необяснима тъга помисли старият воин. — Всички сме ходещи мъртъвци. И аз, и Лисицата, и Развратника, и вълшебницата, която си е набила в главата да става героиня, и още триста мъже и жени, решили доброволно да се разделят с живота само за да могат другите да поживеят малко по-дълго от тях“.
Дъждът заваля с нова сила и забарабани меко по земята, успокоявайки и приспивайки уморените хора, вселявайки в душите им измамна увереност и покоя на безкрайната тишина.
— Свършихме — каза Развратника, когато извлачиха и последното дърво през моста и го положиха от отсамната страна на клисурата.
Бяха изсекли много дървета, но въпреки това не достатъчно, за да се построи надеждно укрепление. Харган се надяваше, че момчетата на Лисицата ще осигурят повече материал за отбранителни съоръжения.
— Да вървим, мостът трябва да се разглоби.
— Доста ще е трудно, командире — Развратника се потърка между веждите. — Построен е много стабилно, няма да е лесно да се разглоби, ще ни трябват два дни.
— Нямаме ги тези два дни.
— И аз мисля така! Да го подпалим?
— Безсмислено е, дъждът вече трети ден не спира. Дървото е напоено с вода, а я виж какви трупи има там! Никога няма да пламнат. По-добре извикай нашата магьосница, да видим на какво е способно момичето.
Развратника звучно изпръхтя. Той многократно беше заявявал на всеослушание на какво могат да бъдат способни младите момичета в тази възраст, но Харган го посъветва да запази всички тези мисли за себе си, ако не иска да доживее живота си като врабче, след като лейди Сиена му направи някоя магия.
Магьосницата нямаше и осемнайсет. Имаше кръгло луничаво лице с чип нос и голяма детска уста, къса кестенява коса и сини очи. Харган и досега се чудеше как така младата магьосница се съгласи да остане в неговия отряд. Беше прекалено малка, за да е добра с магиите и да се противопоставя на опитните шамани на орките. Просто напразно си жертва живота.
Ако е маг, трябва да е стар и с брада! За съжаление в отряда не остана нито един опитен магьосник, всички заминаха с армията, щяха да са нужни в последната битка, а ако на Харган му трябва такъв, тогава нека вземе най-добрата ученичка на един от архимаговете на Ордена.
— Викали сте ме? — раздаде се зад гърба му ясен женски глас.
Той се обърна.
Качулката се беше свлякла от главата й и мокри кичури бяха полепнали по челото. На шията й на сребърна верижка висеше медальон във формата на капка вода.
Магьосницата го гледаше предизвикателно, знаеше, че не вярва особено в способностите й.
— Да, хм… хм… лейди Сиена. Можете ли да направите нещо с този мост?
Тя проследи погледа му:
— Тоест да го разруша?
— Ако сте способна на това.
Тя се зачерви и му хвърли гневен поглед.
— Нека всички да се отдръпнат по-далеч от моста.
Харган кимна на Развратника и последният със скептичен израз на физиономията заповяда на войниците да се отдръпнат на безопасно разстояние от ръба на клисурата.
Младата магьосница втренчи поглед в огромния мост, хапейки напрегнато напуканата си долна устна.
Времето минаваше, а с моста не се случваше нищо. Развратника нетърпеливо запристъпва от крак на крак, а Харган вече си мислеше, че все пак ще трябва да се опита да изгори проклетия мост, когато магията на Сиена най-накрая подейства.
Нямаше нито гръмотевици, нито мълнии, нито каквито и да било други ефекти, които обикновените хора очакват от една магия. Мостът просто жално изстена, изскърца, а след това с грохот рухна на дъното на клисурата. Във въздуха увисна облак дървен прах и стърготини.