Войниците погребаха магьосницата в плитък гроб близо до преобърнатата палатка, поставяйки амулета-капка на надгробния камък.
А междувременно, нанасяйки им огромни, катастрофални загуби, хората заставиха Първите да ги уважават, заставиха раса, която се отнасяше с презрение към всички други раси в Сиала, да бъде предпазлива и да не се втурва през проклетата клисура с главата напред.
Деветата атака нямаше да я преживеят. Това го знаеше всеки от оцелелите досега.
— Да покажем на Първите как трябва да умират воините! — Лисицата хвана любимите си топузи, заслушан в рева на приближаващите барабани.
— Да покажем — Харган стана от земята. — Виж, Лисица, дъждът спря!
— Това е на късмет.
— Вдигнете знамето! Тръбач, свири! Лъковете — за битка! По враговете, без пощада!
И орките, настъпващи към упоритото укрепление, чуха същото, което ги изпращаше по време на всяко отстъпление от стените на клисурата:
— Без пощада!!!
Глава 25
Танцуващ в сенките
— Гарет! — някой внимателно докосна рамото ми. — Гарет, ставай!
Отворих очи и погледнах наведения над мен шут.
— Кли-кли! — простенах с отчаяние. — Защо не спиш, а?
Той ме погледна с укор и се настани собственически върху торбата от седлото.
— Ама че стенеше през изминалата нощ! — съобщи Кли-кли. — Кошмари ли сънува?
— Всичко е заради теб — промучах аз.
— Ъ?
— Поразкажеш приказки, а после те цяла нощ не те оставят на мира!
— Какви приказки? Ама ти за отряда на Харган ли? — досети се шутът.
— Ъхъ, цяла нощ сънувах как са воювали с орките.
— Еха-а! — проточи със завистливо възхищение Кли-кли, съжалявайки, че на него не му се е присънил такъв забележителен сън.
Забележителен ли? Не мисля. И досега в ушите ми все още звучеше викът „Без пощада!“, а през тялото ми преминаваха леки тръпки, сякаш много дълго, поне няколко дни, съм стоял под проливен дъжд.
— Между другото, Алистан с момчетата пристигнаха нощес! — сякаш случайно подхвърли гоблина.
— Защо не каза веднага?! — скочих аз.
— Ш-ш-шт! — засъска шутът, като правеше страшни очи. — Какво си се развикал? Не виждаш ли, че всички спят?
Наистина, макар и да беше вече светло, всички още спяха. Само Делер и Халас обикаляха лагера, за да ни пазят.
Шутът не беше излъгал относно пристигането на воините. Забелязах огромния кон на Маркауз и конете на Еграсса, Котката и Змиорката.
— За какво ме събуди тогава?
— Нали ти казах, че стенеше! А и ми се искаше преди всички да ти разкажа какво е надушил нашата Котка.
— Разказвай.
— Ами, всъщност няма какво толкова да се разказва — каза шутът. — Котката наистина се оказа прав: замисляло се е това-онова зад гърба ни. Те с Еграсса успели навреме. Усетът на Котката ги отвел на малка полянка, достатъчно далече от пътя, а там имало трима типа, всички до един съвсем приличащи на ония магьосници, които през нощта се промъкнаха в двореца на Сталкон. Котката казва, че и те имали същите пръстени като у нощните нападатели.
— Какви пръстени пък сега?
— О-о-о… — разочаровано проточи гоблинът. — Ти, както виждам, всичко си проспал. На кутретата на всички нападатели на двореца имало пръстени с формата на бръшлян. Това е един от гербовете на Неназовимия. За да могат да се различават един друг. Така че момченца на полянка огънче разпалили и котленце сложили. Не зная какво са се канили да готвят, но определено не и празнична торта. Щом от котела започнал да се издига пурпурен дим…
— Пурпурен? — повторих изумено аз.
Ненавиждах този цвят, след като Миралисса ме отправи в неизвестно какви далечини по време на запознанството ми с ключа.
— Аз също се изненадах, но нощес Котката го разказа точно така. Ама не ме прекъсвай де! Та така… Обърка ме бе, Гарет! — свирепо зашепна Кли-кли.
— Пурпурен дим — подсказах му аз.
— А? А, да! Така че щом от котела започнал да се издига пурпурен дим, Еграсса грабнал лъка и изпотрепал всички шамани, без те да успеят даже да разберат. Котката преобърнал котлето, стъпкал огънчето. Изведнъж и онова същество, което ни преследваше по целия път, изникнало от въздуха. Котката отдавна го усетил, само че то било невидимо. Това е някакъв шпионин. Общо взето, убили го и тръгнали да ни догонят…