Вътрешно въздъхнах с облекчение. Най-сетне някаква добра новина. Макар и малка. Да се пъхам чак до нивата на огрите си беше чисто самоубийство. Просто нямаше да се добера жив до тях. Щяха да ме изядат още по пътя. А до осмо можеше да се рискува.
— Това е добре. Мисля, че в библиотеката има стари планове.
— Има — Арцивус кимна, а след това се поколеба и допълни: — Но съм сигурен, че гробът на Грок не е посочен на тях.
— Защо? — изуми се Миралисса, откъсвайки се от съзерцанието на изящна чаша вино.
— Маговете от Ордена са скрили информацията много старателно. Макар осмото ниво да не е двадесет и осмото, то не е строено от хора. Кой знае кой живее там и какви капани чакат нашия крадец?
— Не вярвам, че маговете от Ордена не са оставили никаква информация за гроба на Грок и за капаните в Храд Спайн — бавно започнах да кипвам. — Все някъде ще ги има!
— Има ги — кимна старецът и още по-здраво се уви във вълненото одеяло.
— Къде?
Е, стига де! Хем иска да изпълня Поръчката, хем още се инати, стиска си някакви свои тайни.
— В старата кула на Ордена.
— А къде е старата кула на Ордена? — от стареца всичко трябваше да се измъква с нажежени клещи.
— Някъде в Закритата част на града.
Тук вече окончателно осъзнах, че съм тотално загазил.
Глава 4
Кралската библиотека
Обещах на краля, че след седмица ще се върна в двореца, и сега имах цели седем дни за подготовка на съмнителното начинание — пътуване в Храд Спайн. Първото нещо, което направих на следващата сутрин, беше да отида в Кралската библиотека. Тя се намираше на същия онзи площад Грок, близо до къщата на покойния милорд Патийски, където съвсем наскоро бях по важна работа.
Естествено, да мина през главния вход беше прекалено голяма наглост и предизвикателство за всички благородници в кралството, така че аз заобиколих сградата отдясно, лавирайки в потока вече събудили се и забързани по важни задачи жители на града. Тясната уличка ме погълна в обятията си. В сивото здание на библиотеката имаше вход за служители. Приближих до лятата желязна врата и силно почуках. Както винаги, най-нагло игнорираха скромната ми персона. Изчаках няколко минути и заблъсках с удвоена сила. Отново нищо. Да не би да спят вътре? Нищо чудно, тук няма чак толкова много посетители, още повече, че достъпът е разрешен само за благородници, свещеници и Ордена. На простолюдието книги не са му нужни, то трябва да си храни семейството. След като изчаках още малко, аз заудрях така, че грохотът от юмруците ми стресна гълъбите от съседните покриви и те уплашено полетяха към безоблачното юнско небе.
Най-накрая ключалката изщрака, чу се издърпване на резе, после второ, и вратата леко се открехна. Посрещна ме полусляп и доста злобно гледащ старец. Не можех да вляза — вратата беше подсигурена с дебела верига, която спокойно щеше да удържи и самия Х’сан’кор.
— Какво си се разблъскал, хулюган? Махай се! Ако продължаваш, ще извикам стражата. Те ще ти дадат да се разбереш с алебардите! Ще ти насинят задника! — дядката пискливо се засмя.
Аз мълчаливо протегнах пръстена, преди да е затръшнал вратата под носа ми. Същият пръстен, който предната нощ ми беше дал кралят. Старецът присви очи, тикна си носа в него, после отвори вратата и отстъпи встрани.
— Защо не каза веднага? Трябваше да го покажеш, а не да хулюганстваш. Хайде влизай, щом вече си дошъл!
Безсмислено беше да споря, че изобщо нямах възможност да покажа пръстена, затова просто влязох в библиотеката и старецът бързо хлопна вратата зад мен.
— Те постоянно се мъчат да ме докопат! Но аз съм пъргав! — захили се дядката и щастливо разтегна уста, показвайки изхабени жълти зъби.
— Кои те? — реших да се сближа все пак с пазача на библиотеката аз.
Старецът ме повика с кривия си пръст, огледа се, проверявайки за подслушвачи на страшната си тайна, и прошепна в ухото ми:
— Огрите!
Ха сега де! Ама че дядка. Съвсем се е побъркал сред книгите.
Старецът няколко пъти кимна с глава, убеждавайки ме в съществуването на дебнещи край библиотеката огри, и се затътри по тесния коридор някъде навътре в зданието. Нямах друг избор, освен да го последвам.
— За какво си дошъл? Да си обогатиш знанията? — кисело попита дядката.
— А-ха.
— Сигурно си ученик при някой магьосник?
— Да.
— Ами добре — подсмихна се старчето, без изобщо да ми повярва.