Около минута вървяхме в мълчание по служебни коридори с приглушена светлина, идваща от тесни прозорци, преградени със стоманени решетки. През слънчевите лъчи проблясваха и искряха прашинки, наподобявайки снежинки. Чудех се колко ли ще вървим така?
— Кажи ми тогава, ученико, за какъв дявол носиш „оса“ под плаща? — неочаквано хитро попита старецът, спря и ме погледна право в очите.
— Уау! Много добре виждаш — изумих се аз. — Откъде знаеш за „осата“?
— Откъде, откъде. Един доралисец ми проблея на ухото — измърмори старецът и продължи пътя си. — Тридесет години съм служил като разузнавач в Дивите сърца. Как няма да позная някакъв си пършив арбалет, пък ако ще да е скрит под плащ?
— Дивите сърца? При разузнавачите? Тридесет години?!
— Хайде, хайде.
Леле! Този дядка си беше направо ходеща легенда и герой! Но защо изобщо е станал пазач? Дивите по време на службата си натрупват не лошо състояние и могат спокойно да изживеят живота си в собствена къщичка, без да познаят нищета и бедност, а не да се сгърбват ден след ден, дишайки библиотечен прах.
— Да не лъжеш? — някак си не можех да повярвам, че пред мен е един от Дивите, пък дори и бивш.
Дядката изсумтя ядосано и нави ръкава на светлозелената си, проядена от молци мазна риза, показвайки татуировката на предмишницата си. Пурпурно сърчице, такива влюбените рисуват по стените, само че това беше със зъби. Диво сърце. А под него беше името на подразделението — „Шипка“. Да, дядото не лъжеше. Нямаше глупак, който просто ей така да си сложи татуировка на Дивите сърца, а още повече — на разузнавач. За такова нещо Дивите веднага щяха да отрежат ръката на негодника, независимо от възрастта му.
Подсвирнах:
— Уау! А колко пъти си излизал на разузнаване? — Гарет-сянката изведнъж стана любезен, доколкото това беше възможно. Старецът заслужаваше малко уважение.
— Четиридесет и три — скромно промърмори дядото. — Чак до Ледени игли стигах с момчетата.
Едва не се спънах. Четиридесет и три излизания от Самотния великан! Това беше впечатляващо.
— Тежко ли беше?
— Ами да… — леко се отпусна дядото. — Стигнахме.
Тясното слабо осветено коридорче остана някъде назад и ние със стареца се оказахме в огромна, направо безкрайна зала. Безбройните маси и столове за посетители бяха празни, само на един седеше млад мъж в облекло на ученик на Ордена. Прелистваше някаква дебела прашна книга, като постоянно се секнеше в носна кърпичка. А на нас изобщо не ни обърна внимание.
Покрай стените на библиотеката се виеха тесни площадки, за да могат посетителите да стигат до самия таван за нужната книга. За да се прочете всичко, събирано в библиотеката в продължение на няколко века, един живот нямаше да е достатъчен. Огромните стелажи от черен заграбийски дъб стигаха високо-високо под куполообразния таван и изчезваха някъде в мрака, който не можеше да разпръсне дори светлината, струяща от високите прозорци със заострени сводове. По стелажите имаше стотици, хиляди книги, съхраняващи на пожълтелите си страници знанията на хиляди поколения сиалци. Само да протегнеш ръка и за миг ще попаднеш в друг свят, ще се потопиш в дълбока древност. Тук имаше книги, написани от полуслепи жреци, седнали до потрепващия пламък на свещ, фолианти на елфи, писали книги по пълнолуние, докато черната вода на Иселина, бавно течаща между корените на гигантски дървета, отразява жълтия лик на небесното тяло. Имаше и гномски книги (първоначално те пишели върху глинени плочки, после на тънки метални листи, а най-накрая изобретили печатна преса, надеждно съхранявана някъде в Стоманените шахти), книги на човешки магове, книги, писани от най-добрите умове на Сиала, както и книги, създадени от бездарници. Книги по история, култура, война, книги за света, магията, шаманството, живота, смъртта, за богове, хора, елфи, за стотици животни и други същества, за хиляди звезди и Сагот знае за какво още. Всички знания на света бяха събрани в тази древна библиотека, за чиято основа беше послужила библиотеката на Раненг, построена преди почти деветстотин години.
— Уау! — казах възхитено, вдигайки глава към тавана в напразен опит да видя в полумрака къде свършват тези стени на знанието.
Преди не бях влизал в библиотеки. Е, само в някои частни. Където вземах назаем определени редки книжлета за други, също толкова страстни любители на литературата.
— Така си е! — гордо каза старецът, сякаш той сам е написал всички тези книги. — Така че какво ти трябва, хулюган? — дядката пак започна да говори странно.