— Това джуджетата го измислиха. Да не мислиш, че те в своите пещери тичат в тъмното и си блъскат челата в стените? Не… С такива светилници си светят. Магия! Нашият Орден изобщо не може и да мечтае за такова нещо. Шарлатани! А ето джуджетата поставиха една такава свещ тук, а и в двореца на краля има десетина в мазетата. Вярно, не знам колко пари са смъкнали от краля. Но, съгласи се, удобно е.
Аз кимнах.
— Добре, чакай тук, не пипай нищо и не си навирай дългия нос никъде. Аз ще отида да взема каквото ти трябва — дядото намръщено ме изгледа, проверявайки правилно ли съм го разбрал.
Направих, доколкото можах, най-безобидната си физиономия, но Болт презрително изсумтя, давайки ми да разбера, че не ми се е получило и него няма как да измамя, след което изчезна между рафтовете с книги. Цялата ми безобидност незабавно отлетя от мен и аз тръгнах да обикалям и да чета заглавията на книгите. Почти всички бяха на непознатия за мен език на орките. Само няколко книги за магия и история на кралската династия бяха на човешки език. Погледът ми се плъзна, а след това спря на неголям стелаж. Свитъци. Магически свитъци. С огромни завъртени букви на стената над свитъците беше написано: „Бойни заклинания! Руническа магия. Достъпът до свитъците е разрешен само за архимагове на Ордена след получаване на разрешение от Съвета!“
Странно, защо бойни заклинания на руническата магия се търкаляха така открито. Всеки минаващ, като мен например, можеше да открадне тези нахвърляни, навити на руло листа пергамент.
Небрежността ще погуби този свят. Бързо се огледах, грабнах от купчината прашни свитъци най-новия, този с черната панделка, и го скрих в пазвата си. След това се отдръпнах в очакване на стареца. Постъпих като дребен крадец, но предполагах, че свитъкът още дълго време няма да е нужен на никой, а на мен може да ми послужи в Храд Спайн.
Недостатъкът на всички свитъци е, че са за еднократна употреба. Прочиташ формулата, правиш заклинанието, и може да изхвърлиш безполезния пергамент. Магията унищожава думите, изтрива ги както от свитъка, така и от паметта на прочелия го. Няма нужда да си магьосник, за да активираш заклинанието, изписано на свитъка. Достатъчно е само да можеш да четеш.
Някъде зад книжните рафтове се дочу кашлянето на Болт, а след това се появи и самият той, носейки в ръце две книги. Едната беше в здрава подвързия от волска кожа и с поизтъркани златни букви, а втората — малка и толкова овехтяла, сякаш всеки момент ще се разпадне на прах в ръцете на стареца.
— Един огр едва не ме докопа — изръмжа старецът и ми пъхна в ръцете двете книги. — Под стелажите се беше скрил, гадината. Е, какво стоиш като пън? Размърдай копита, или си решил да живееш тук?
— Това ли е всичко? — недоумяващо попитах аз, гледайки двете книги. — Очаквах повече.
— Стига глупости. В голямата са плановете на Авендум, чертани преди четиристотин години, а малката е за Храд Спайн. Писана е не толкова отдавна, но състоянието й е ужасно. А карти на Храд Спайн тук няма. Тях маговете преди много векове са ги прибрали в кулата си. Останали са книги на оркски. Ти нали не разбираш езика им? Ето на! Така че не мрънкай. Хайде да се махаме. Доведох те тук книги да вземеш, а не да се пулиш като доралисец на кобила.
Старецът изгаси слънцето на джуджетата, измъкна факлата от скобата, където я беше сложил на слизане, и с пъшкане започна да се изкачва по стълбите. Целия път обратно изминахме в мълчание. После старецът все така мълчаливо заключи желязната врата и ме заведе до една маса, но не в читалнята, а до поставената в обособен малък кът, заобиколен от книги, и мърморейки нещо под нос, хлътна в коридора, от който съвсем наскоро ме беше вкарал в библиотеката. Бях съвсем сам в тази пуста, изгубена сред книгите заличка. Като цяло жителите на Авендум не обичаха много да задълбават в царството на знанието, а пък на това място още по-рядко би се появил човек.
Започнах изследванията си с най-простото и лекото. Оставяйки настрана малката книжка, придърпах към себе си тежкия том с картите на града. Бяха ги подвързали и превърнали в книга. Страниците от тънък пергамент тихо шумоляха под пръстите ми, докато ги прелиствах в търсене на интересуващото ме място в Авендум. Чертежите в книгата поразяваха със своята яснота и детайлност. Веднага се виждаше, че са изработка на старателните джуджета. Само техните големи, акуратни ръце можеха да нанесат линиите с такава чистота и любов. Заедно със страниците пред очите ми прелитаха улиците на Авендум, неговата история. Това, което ми трябваше, открих след четиридесетата страница. Забранената територия. Разбира се, тогава маговете от Ордена още не бяха се сблъскали с Рога на дъгата, превърнал пет улици в прокълнато място, отделено с магическа стена от останалата част на града. Три успоредни улици, тръгващи от Пристанищния град в посока града на Занаятчиите. Улици Спящата котка, Човешка и Гробищна. Последната в единия си край свършваше в старо гробище, където навремето са погребвали мъртвите.