Научих всичко, което ми трябваше, и за голямо мое съжаление щеше да се наложи да направя посещение в Забранената част на града, а за това трябваше нормално да си отспя.
— Върви, приятел — неочаквано се просълзи старецът и извади някъде изпод дрехите си доста сериозно ножче. — Ние с теб ще ги накълцаме тези огри!
Като нищо с това извито острие можеше да кълца не само огри, но и самия Неназовим.
Пъхнах в ръката на стареца малко злато, надявайки се, че нито един нехранимайко в града няма да узнае за позорната ми щедрост, и излязох в нощта.
Глава 5
Нощни изненади
Знаете ли какво може да бъде по-лошо от разярен доралисец? По-лошо от разярен доралисец могат да бъдат само няколко разярени доралисци. Десетина от тези полухора-полукози с яростни викове ме преследваха през нощния Авендум, крещейки с цялата мощ на здравите си дробове. Тесните улички на Пристанищния град не позволяваха на съществата да ме стигнат едновременно и им се налагаше да тичат в колона, чаткайки с копита по каменната настилка, като блееха раздразнено, когато на пътя им попадаха щайги или бъчви и трябваше да забавят скорост.
Нищо през тази нощ не предвещаваше спринтирането ми по нощните улици на града. Тъкмо се бях върнал от Кралската библиотека и отварях вратата на новата си, смея да кажа, тайна бърлога, когато от тъмното, с чепати тояги в ръце и блеейки зловещо, ми се нахвърлиха доралисците. Спаси ме само вродената ми реакция и глупостта на нападателите: козлохората се сблъскаха помежду си с надеждата да се доберат първи до нещастната ми глава. В резултат на прага се получи задръстване. А аз офейках.
И ето вече двайсет минути аз, нещастния и ненаспания, не спирах да тичам, надявайки се да се отърва от преследвачите си. Тварите крещяха и блееха някъде зад мен и изобщо нямаха намерение да изостават от каръка Гарет.
Никой не скочи върху мен от тъмните улички на града, настоявайки за портфейла ми. Всички пияници и нощни гуляйджии, които все още не се бяха прибрали по къщите си, забелязвайки гонитбата, като с магия изчезнаха от пътя. Дори създанията на нощта чуваха яростните викове на преследвачите ми и не смееха да излязат на светло, за да не се изпречат на вбесените кози. Пристанищният град свърши и аз хлътнах в мрежата от улички на Занаятчийския град, избягвайки квартала на Маговете. Магьосниците бяха хора капризни и заядливи. Те първо здраво ще ударят по събудилата ги крещяща тълпа и чак после ще тръгнат да гледат кой е виновен и какво да правят със случайно пострадалата от магията стена и дали трябва да я чистят от пепелта, останала от викащата и тичаща компания.
Започнах да се изморявам и за да тичам по-лесно, рязко дръпнах връзките на плаща. Черната тъкан се плъзна и падна на земята. Стана по-лесно за бягане, но не много. Много ми се искаше да хвърля и арбалета и ножа, но сериозната им цена ме спря от тази животоспасяваща, но глупава от финансова гледна точка постъпка.
Ако спра, с арбалета със сигурност бих избил няколко преследвача, но останалите щяха да ме докопат и да ме смелят от бой. Смъртоносно. Затова ми оставаше само да бягам, още повече, че с мен не беше дори чантичката ми с магически атрибути.
Зад гърба ми се раздаде изненадано и радостно блеене, явно тварите бяха намерили плаща ми и бяха спрели, чудейки се къде може да съм отишъл. За мое щастие, доралисците са лоши бегачи, въпреки, че имат копита, а на туй отгоре са и невероятно тъпи. Но по-добре не им го казвай в лицето, защото те са отмъстителни същества и е много вероятно да получиш рога в ребрата. Няколко пъти доралисците от степите на Унгава се опитвали да наложат козешките закони във Валиостр, но Сталкон Шести, прадядото на нашия славен крал Сталкон Девети, им дал да се разберат на самонадеяните кози и ги гонил чак до степите на Унгава, принуждавайки ги да подпишат мирен договор. Оттогава Валиостр и доралисците някак си успяваха да живеят заедно, въпреки че общността на козлите в града наброяваше над двеста създания. Единствената причина, поради която търпяха тези рогати и свадливи същества, бяха конете. Доралиската порода коне бяха най-бързите и издръжливи коне в света. В Султаната и при елфите за тях плащаха огромни суми. Спрях рязко в някаква пресечка, мисля, че беше улица Месарска, да си поема дъх. Тези същества май крещяха нещо, когато влязох в бърлогата си. Нещо от рода на: „Дай си ни коня!“ Съвсем бяха затъпели тези доралисци. Аз съм майстор-крадец, а не конекрадец. Или беше някаква досадна грешка, или някой ме беше натопил. Но кой от стотиците ми недоброжелатели би го направил? Поредната машинация на Маркун? Х’сан’кор да ме удуши! Що за седмица! Пълен карък. Да можех само да изчезна за месец-два.