От съседната улица отново се раздаде блеене и приближаващ се тропот на копита. Доралисците очевидно най-накрая бяха осъзнали, че не мога да съм в захвърленото наметало и бяха продължили преследването. Дали да не се скрия в сенките? Отдавна бих го направил, ако не беше отличното обоняние на козлите, както твърдяха всички. Аз не вярвах особено на тези слухове, но да рискувам и да проверявам лично точно сега не ми се искаше. Но така не можех да продължавам. Скоро съвсем щях да каталясам и съществата ще ме хванат жив, но безсилен. Или тези отчаяни викове на козите ще привлекат нечие внимание към мен. Например, на нощните създания. Ще трябва да предприема крайни мерки. Бръкнах в пазвата си и извадих оттам съвсем наскоро взетия от библиотеката свитък с бойно заклинание. Ех! А исках да го взема при Костните дворци и да го използвам там.
Бързо скъсах черната лента и разгънах свитъка. Не знаех как действа заклинанието, но трябваше да побързам. Воплите на доралисците приближаваха. Присвих очи, за да видя малките къдрави буквички по-добре на лунната светлина, и започнах да чета:
— Лаосто с’ха ф’надра коли сет! И’хна аж жааах’ида!
Езикът ми отчаяно се кълчеше, опитвайки се да произнесе непроизносимото. След магическите фрази аз с театрален жест насочих ръка в посока приближаващите се доралисци.
Нищо не се случи.
Ама наистина съвсем нищо. Стоях като глупак насред полутъмната нощна улица с протегната ръка и с отворена от удивление уста. Рунната магия от свитъка не беше сработила! А може да не съм прочел правилно заклинанието?
Добре, още веднъж! Погледнах към свитъка, изругах и го захвърлих настрани. Мастилото беше изчезнало, буквите се бяха разтворили, очевидно бях произнесъл правилно гадните слова, но тогава защо, демоните да ги вземат, не действат? Реших, че като разсъждавам на едно място, съм прекрасна цел за доралиските тояги и по-добре да обмислям неприятната ситуация в движение. Няколко минути по-късно, когато парливата пот се стичаше в очите ми, а белите ми дробове свистяха като ковашките мехове на гномите, стана ясно, че абсолютно нищо не мога да измисля. Козлите може и да не бягат бързо като хората, но упорството им е по-голямо. Доралисците са като имперски кучета — ако хванат, не пускат.
Край! Нямах сили да бягам повече, още минута — и ще падна на земята. Да става каквото ще!
Прилепих се до хвърляща плътна черна сянка стена. В носа ме удари остра миризма на прясна риба. Вонята беше ужасна. Което си беше добре, тварите можеха да не помиришат Гарет, а рибата. Арбалетът беше зареден и аз замрях, стараейки се да дишам през устата, за да не припадна от разтърсващия аромат.
Появиха се само няколко мига по-късно, пъхтейки и пъшкайки, като вървяха в колона и се оглеждаха, а в ръцете си стискаха къси чепати сопи. Козите глави с бради и малки, но остри рога стояха на масивни мускулести човешки тела. Ако не бяха главата и копитата на краката, спокойно биха минали за пристанищни докери.
— Ек — изтърси нещо първият от дузината ловци за главата на Гарет на козелския си език.
— Бек — възрази му доралисец със счупен рог и задуши въздуха.
Рибната воня го удари в муцуната и той кихна. Леко се отпуснах. Съществата бяха съвсем близо, на една ръка разстояние, но рибната миризма убиваше всички други, включително и моята.
— Къде-е-е може да изче-е-езне-е-е? — заблея първия на изкривен човешки и в потвърждение на неласкавите си чувства към невинния Гарет удари с тояга по стената на съседната къща.
Посипа се натрошен камък.
— Напре-е-ед е-е-е побе-е-е-егнал — извика някой от тълпата доброволни палачи. — Към Вътре-е-ешния град на чове-е-еците-е-е.
— Той ни открадна коня! Нашият кон!
— Да! Да! Нашият! Трябва да го хване-е-е-ем! — завикаха хорово.
— Да го хване-е-е-ем! Напре-е-е-ед! — първият махна с ръката, стискаща тояга, и с тромави кози подскоци създанията се втурнаха покрай мен по тихата уличка и изчезнаха в рехавата, току-що започналата да се появява мъгла.
Заслушах се в отдалечаващия се и заглъхващ в мъглата тропот на копита, искрено пожелавайки на новите си приятели докато бягат из града да се наврат в някакви неприятности, и надявайки се, че Орденът, начело с Арцивус, още не са измислили начин как да прогонят нощните създания от града. Сякаш в отговор на малкото ми мислено отмъщение някъде от мъглата и мрака се раздаде уплашено блеене, а после ревът на дузина прегракнали от пиене градски стражи. Явно момчетата наистина се бяха уплашили, когато от тъмното върху тях са скочили някакви с блеещи гласове. И сега стражите са се опомнили и са решили да отмъстят за мимолетния си страх, опитвайки се да хванат обикалящите посред нощ доралисци и да ги вкарат в затвора или дори да ги спукат от бой. Прилепих се обратно до стената, осъзнавайки, че ще ми се наложи поне още няколко дълги и уморителни минути да се наслаждавам на рибешката воня. Цялото стадо изтропа покрай мен. Трябва да отбележа, че сега бягаха много по-бързо, отколкото когато ме преследваха. Май могат да бягат и по-бързо от мен, демоните да ги вземат! Козлохората се блъскаха един друг, бутаха се с лакти и противно блееха, стараейки се по-бързо да се отдалечат от стражите.