— Да бягаме! — извика вторият и хвърли меча настрана, очевидно от страх не осъзнаваше, че в момента Родерик не беше способен и муха да убие.
Двамата бандити хукнаха в посоката, от която току-що бяха дошли, като оглушително трополяха и виеха от страх. Разбира се, нямах намерение да ги преследвам. Повече ме интересуваше Бледия, но той беше изчезнал.
— Издържлива гадина — поклатих глава с възхищение.
Като някакъв х’вар беше, само това същество беше толкова жизнено, че продължаваше да се съпротивлява дори след като Дивите го пронижат няколко пъти с меч, нанасяйки му очевидно смъртоносни рани. Да го отнесе Мрака дано!
Пристъпих към Родерик:
— Как си? Жив ли си?
Той вяло кимна, но очите му сияеха с някакъв вътрешен огън.
— Получи се! За пръв път това заклинание ми се получи!
— Да, но вместо топка с размер на ябълка направи това чудовище! Едва не ме изпържи! Между другото, защо стреля в този, а не в другите двама, както ти казах?
— Но той тебе с меча… — започна да се оправдава моят спасител.
— Добре, благодаря ти. Ще можеш ли да вървиш, че стражите ей сега ще се появят от дупките, където са се скрили?
Така е в нашия славен Авендум: само да започне някой по-сериозен бой и всички стражи изведнъж мистериозно изчезват по разни закътани дупки и местенца в града и не си показват носа навън докато всичко не приключи.
Родерик поклати утвърдително русата си глава, аз му помогнах да се надигне от земята и като го придържах, тръгнахме към опустялата улица Ябълка.
Глава 7
Открития
Погледът на негово магичество магистъра на Ордена на Валиостр архимаг Арцивус не вещаеше нищо добро за мен.
Старецът ме посрещна в собствения си дом, намиращ се във Вътрешния град, в непосредствена близост до кралския дворец.
Архимагът седеше в дълбоко кресло, тапицирано с кадифе в наситен яркочервен цвят. Арцивус отново се беше опаковал в планина от вълнени одеяла, използвани от Дивите, когато трябва да спят на земята по време на рейдовете си от Самотния великан. Тези одеяла бяха способни да сгреят дори мъртвец в най-лютата зима, а сега на улицата беше умопомрачителна жега. Но явно тя не стигаше на старите премръзнали кости на архимага и за да се стопли, той използваше обикновени одеала. Нима Арцивус не може да използва подходящо заклинание?
— Гарет, да пукнеш дано! — избухна старецът и с трясък постави чашата греяно вино върху миниатюрната светлокафява маса със ситно резбовани крака.
Виното се разплиска и образува малка локвичка върху полираната до огледален блясък от джуджетата повърхност.
— Какво си направил? Съвсем ли си си загубил ума?
— Какво се е случило, ваше магичество? — аз наистина не разбирах какво се е случило.
Или почти не разбирах.
Старецът се тресеше от възмущение и аз започвах да си мисля, че или ще получи удар, или ще ме убие. Той тежко и шумно се закашля, тресейки се с цяло тяло под планината от одеяла. Аз дори трепнах съчувствено, кашлицата беше ужасна, изглеждаше, че всеки момент ще си изкашля червата.
Резбованата врата, на която беше изобразена някаква древна схватка между магове от Ордена и шамани на орките, се отвори и в стаята влезе Родерик. Той все още беше блед след създаденото огнено заклинание, но поне вече не залиташе и не разля нито капка от чашата с лекарство, която носеше на учителя си. Родерик подаде чашата на архимага и Арцивус, тресейки се и задушавайки се от кашлицата, изпи кафявата течност. Намръщи се. Изгълта на екс виното и като въздъхна облекчено, с небрежно движение на тънката си ръка освободи Родерик. Младежът мълчаливо се поклони и излезе, като отнесе празната чаша. Вратата се затвори и ние с архимага отново останахме сами.
— Да — промърмори Арцивус и още веднъж се изкашля в шепата си. — Старост нерадост. Вече съм на деветдесет и шест, Гарет. Годините си вземат своето…
Реших, че е по-добре да запазя мълчание. Не мисля, че Арцивус имаше нужда от ласкателства и уверения, че изглежда добре. Още повече, че изобщо не беше така.
— И знаеш ли кое е най-обидното? Тук всичко работи като механизъм на джуджета — Арцивус заби пръст в челото си. — Проблемът е в проклетата телесна обвивка. Постоянно мръзна, спасяват ме само тези одеяла. Не помага нито огънят в огнището, нито магията. Скоро ще дойде и моето време, вече усещам как Сагра пристъпва зад мен. Нищо, аз все още имам какво да кажа на богинята на смъртта.