На пиедестала в двора на Катедралата седеше скитник, кръстосал обути в мръсни ботуши крака. В протегнатата си ръка държеше груба глинена чаша. Учудващо беше, че жреците не виждаха кощунството и оскверняването на пиедестала. Любопитството ми се събуди и аз тръгнах покрай редицата наблюдаващи ме статуи към просяка, намиращ се в най-отдалечената част на зеления двор. В движение свалих плаща си и загънах арбалета в него, за да не ме гледат накриво жреците. Слава на Сагот, без плаща стана не толкова горещо. Време беше да сменя облеклото си с по-леко и по-подходящо за лятното време.
— Добре си седнал — казах дружелюбно, спирайки пред просяка.
Той ме погледна изпод тъмната качулка, скриваща лицето му, и раздруса чашата си за милостиня.
— Удобно ли ти е? Краката ти не са ли изтръпнали? — попитах го, правейки се, че не забелязвам жеста му.
— Чувствам се чудесно, сега ми е много по-комфортно, отколкото на теб, Гарет-сянката — прозвуча насмешливият му глас.
— Познаваме ли се? — почваше да ме дразни, че всеки плъх на Авендум знае как изглежда Гарет-сянката.
— О, не — скитникът сви рамене и отново разклати чашата си. — Но съм чувал за теб.
— Надявам се, че само хубави неща? — загубих всякакъв интерес към просяка и тъкмо се канех да последвам едва видимата, обрасла с висока трева пътечка, водеща навътре в Катедралата към жилищата на жреците на Сагот, когато гласът на просяка ме спря:
— Дай монета, Гарет, и ще получиш безплатен съвет.
— Странна мисъл — усмихнах се и отново се обърнах към седящия на пиедестала. — Ако съветът е безплатен, защо тогава да давам монета?
— Е, Гарет, аз също трябва да ям и да спя някъде, нали така?
Непознатият ме заинтригува. Порових в джобовете си, измъкнах най-малката медна монета и усмихвайки се, я хвърлих в протегнатата чаша на просяка. Монетата издрънча самотно. Просякът поднесе глинената чаша към носа си, за да види по-добре какво съм му дал, и тежко въздъхна:
— Това особеност на характера ли е или всички крадци са толкова стиснати?
— Е, това вече е наглост! Кажи благодаря, че си губя времето с теб и че изобщо ти давам нещо! — възмутих се аз.
— Благодаря. Да ти дам ли съвет?
— Бъди така любезен.
— Тогава дай жълтица, за петаче не работя.
Ох! Така ми се искаше да го хвана за врата и хубавичко да го разтърся. С една жълтица тази невестулка можеше спокойно да се храни цели два месеца. Но вече се бях повел по играта на мошеника и дори за жълтицата не ми беше толкова жал, просто исках да чуя глупостта, която щеше да ми каже.
— Добре, ето — завъртях една жълтица между пръстите си. — Но първо бих искал да видя лицето ти.
— Няма нищо по-лесно — каза просякът и отметна качулката си.
Най-обикновена физиономия. Лице на четиридесетгодишен човек, обрасло със сива четина, кафяви очи и остър нос. Такива просяци с лопата да ги ринеш. Определено не го познавах.
— Ето ти монетата — хвърлих в чашата тежката жълтица и просякът триумфално се усмихна. — Но имай предвид, че ако съветът ти не струва, ще си взема парите обратно. Е?
— Съветът е следния — каза просякът, издърпвайки отново качулката върху лицето си. — Не стъпвай върху Селена. Пеша върви, Гарет, пеша върви, тогава може и да доживееш до дълбока старост.
— Селена? Каква Селена? И защо да не стъпвам? — не разбрах аз. — Що за гатанка?
Но просякът сякаш си беше глътнал езика.
— Хей, не се шегувам. Или ми върни монетата, или ми кажи откъде ме познаваш и що за глупава гатанка е това?!
— Ъ-ъ-ъ-ъ-х-х-х-а. Б-б-б-м-а-а-а-а — измуча просякът и размаха ръце, преструвайки се на глухоням идиот.
Но от очите ми не убягна, че монетата като с магия изчезна от ръката на скитника някъде под дрехите му.