— Спри да се преструваш! Върни ми парите! — вбесих се аз и пристъпих към мошеника.
— Ей, какво тормозиш блажения? — раздаде се глас зад гърба ми.
Обърнах се и се оказах срещу петима души в оранжево-бели униформи. Стражата на Катедралата.
— Какъв ти блажен, да ме вземе Мрака! Той е истински мошеник! — не можех да повярвам, че толкова елегантно ме изпързаляха.
— Хайде, драги, върви си. Тук към боговете се обръщат, а ти шум вдигаш — опасно се усмихна стоящият малко по-напред от останалите мрачни типове сержант на стражата. — В противен случай ще трябва да те изхвърлим от това богоугодно място.
— М-а-а-а-х-н-и-и — подкрепи го „глухонемият“ и отчаяно закима с глава.
Та те всички тук са комбина! Безполезно беше да споря, само щях да си създам сума ти проблеми и в крайна сметка нямаше да стигна до мястото, закъдето бях тръгнал.
— Е, добре, май се припознах — колкото се може по-безразлично свих рамене, макар че вътрешно кипях от гняв, и се отдалечих от просяка и стражата по едва видимата пътечка.
Изпързаляха ме перфектно и елегантно, хванах се като някой селянин-провинциалист в класически капан, практикуван откак свят светува. Е, Сагот да е с тях! Няма да обеднея. Само че откъде този проклет просяк знаеше името ми? И чии са машинациите този път?
Пътечката се виеше между зелени градинки, цветя и лехи. Няколко пъти се срещах с жреци, тръгнали по техните си дела, но те не ми обръщаха никакво внимание, сякаш беше най-нормално посетителите да обикалят из вътрешната територия на Катедралата. Типична небрежност и безхаберие. Щом е тук, значи може. Пътечката изви наляво, заобикаляйки леха с бледосини цветчета, обърнали всичките си листенца към топлото слънце, и ме отведе към масивно здание, изградено от огромни сиви блокове, с простираща се по цялата му дължина слабо осветена арка, водеща към дома на единствения ми приятел в този свят. Влязох в прохладния тунел. Изплашените от слънцето сенки се бяха отдръпнали към сивите, похабени от времето стени, а прохладата след жаркия слънчев ден ме изпълни с несравнимо блаженство. Ехото от стъпките ми отекваше в ниските сводове на арката. Почти я бях преминал, бях на една ръка разстояние от края й, когато една позната до болка ръка ме сграбчи за ризата и ме вдигна над земята.
След ръката от стената се появиха рамене и глава. Останалата част от туловището така си и остана някъде там.
— Вухджааз умен — информира ме демонът за всеизвестния факт.
Намръщих се от вонящия му дъх, опитвайки се да задържа закуската, с която толкова любезно ме беше нагостил Родерик преди да си тръгна от къщата на Арцивус. Какво беше ял? А и си мислех, че се появява само през нощта.
— Здравей — усмихнах се щастливо, сякаш това не беше демон, а майка ми.
— Вухджааз умен — демонът все пак реши да ме върне на земята, после ме изгледа подозрително. — Докара ли Коня?
— Ти за Коня на сянката ли? — попитах аз, опитвайки се да забавя отговора, като отчаяно се молех на Сагот някой жрец да мине през арката.
Естествено, наоколо беше мъртвило, сякаш внезапно всички служители на Катедралата бяха поразени от чума.
— Почти го намерих.
— Побързай! — изсъска демонът и жълтите му очи светнаха в полумрака. — Няма да те чакам дълго.
— Почти съм го намерил, трябва ми още съвсем, съвсем мъничко време — нервно започнах да бръщолевя глупости аз.
— Ще те наблюдавам, след три дни ми донеси Коня или ще изсмуча мозъка от костите ти! — Вухджааз още веднъж ме фиксира с поглед и изчезна в стената.
Опрях гръб на грапавата повърхност на стената и си поех дълбоко дъх. Фу-у-у! Така и разрив на сърцето можех да получа!
Изобщо не очаквах, че проклетата твар ще се появи толкова скоро, при това през деня. Трябваше да направя нещо с Вухджааз. Например вече знаех къде да търся Коня — той беше у тези, които насъскаха доралисците след мен. Безспорно. Така че трябваше да разбера кои са и да им свия Камъка до утре вечер, иначе щяха да ми изсмучат мозъка…
— Добре ли се чувстваш, чадо? — раздаде се учтив въпрос до ухото ми и от изненада аз подскочих няколко ярда, като едва не изкрещях с всички сили.
В крайна сметка не изкрещях, тъй като видях, че това е само жрец, който, както винаги се случва, се появи едва когато шоуто беше вече приключило.
— Всичко е наред — изръмжах и под смаяния поглед на жреца (не всеки ден можеш да видиш как човек ей така без причина изведнъж се опитва да лети) бързо излязох на слънце.