Да не знаеш вече кое е по-добре — жегата или прохладата. Предполагам, че все пак жегата — тук поне никой не излиза от стената и не заплашва, че ще ти изсмуче мозъка от костите. Изкачих се по масивните стълби с изядени през вековете от хиляди човешки крака стъпала и тръгнах по коридора, водещ към жилищата на жреците на Сагот. Двама жреци, застанали до мраморна ваза, от която стърчеше увяхнала метла, наричана палма, прекратиха спора си за пътя и делата на Сагот и се втренчиха в мен. Крадците усещат други крадци. За никого не беше тайна, че жреци на Сагот стават само бивши крадци или мошеници — това е вече вековна традиция, от която никой нямаше намерение да отстъпва. Аз кимнах и сгънах пръсти в знака на нашия бранш. Те се отпуснаха, кимнаха приятелски в отговор и отново се впуснаха във философския си спор. Престанах да бъда непознат за тях и следователно не представлявах никаква опасност.
Коридорът свърши и по поредното стълбище аз се качих на втория етаж, където бяха стаите на жреците. Втората врата вдясно изпъкваше с дълбоките следи по почернялата й от старост дървена повърхност, явно оставени от мечовете на не особено доволни посетители. Но бившите крадци определено можеха да се грижат за себе си — под сивите раса винаги държаха скрити ножове. Така че нарушителите на спокойствието на тази обител, както казваше един мой приятел, ги погребвали в градината, под една от ябълките, а мечовете окачвали в централната молитвена зала на храма на Сагот да обезкуражава другите да влизат в това мирно и богоугодно място с извадено оръжие. Макар Сагот да беше последен от боговете и не така страшен и могъщ като братята и сестрите си, и той, и служителите му винаги можеха да се грижат за себе си.
Почуках на вратата и без да дочакам разрешението на домакина, влязох и се озовах в добре осветена зала. Беше голяма и контрастът между изрисуваните с разноцветни краски стени на помещението и сивите и мрачни коридори радваше очите. Прекарах оценяващ поглед (какво да се прави, навик) по доволно приличната и богата обстановка в помещението. Скъпи картини на известни майстори от миналото, изобразяващи сцени от божествената митология, жълт султанатски килим на пода, скъпа мебел, миниатюрна златна статуетка на Сагот. Приятелят ми не беше кой да е в йерархията на служителите на бога на крадците.
— Гарет! Момчето ми! — от масата се надигна огромен дебел мъж в сиво-бяло жреческо расо и разтваряйки широко обятия, се отправи към мен. — Какво те води насам? От сто години не си идвал да видиш стареца!
— Здравей, Фор, радвам се да те видя жив, здрав и дебел! — засмях се аз и прегърнах стария жрец.
— Какво да правиш, служба! — засмя се в отговор той.
— Ей! Ей! Ей! Видях всичко, мошенико, я ми върни кесията! — извиках аз. — Значи все още не си загубил форма, стари крадецо?
— Къде ще се мерим ние, старците, с вас, младите? — шеговито отвърна Фор и ми хвърли кесията, която току-що беше измъкнал от мен. — Сядай направо на масата, Гарет, тъкмо се канех да хапна.
— Ти винаги хапваш, когато и да идвам при теб. Службата на Сагот те е направила троен.
— Какво да направя, такава е волята му — Фор скръбно разпери пухкавите си ръце. — Ти седни, а аз ще донеса вино, от любимото ти.
Той се усмихна и ми намигна, а след това с пъшкане и пухтене се отправи към съседната стая. Седнах на масивния стол, способен да издържи самия Фор, и метнах на масата плаща със загърнатия в него арбалет.
Старият Фор, Фор Лепливите ръце. Един от най-известните в миналото майстори-крадци на Авендум, който навремето беше правил такива дръзки кражби от най-влиятелните домове, че за тях все още се говореше в престъпния свят, а младите крадци слушаха и запомняха със зяпнали усти, трупайки опит. Фор беше човекът, който пръв забеляза вечно гладния и кльощав хлапак Гарет-бълхата и го взе под крилото си, показвайки му първите стъпки не към джебчийството, а към изкуството на Висшето майсторство.
Десет години се мъчи с мен, докато накрая се появи Гарет-сянката, който не отстъпваше по умения на учителя си. Но Фор отдавна вече се беше откъснал от света на крадците, отдавайки се на служба на Сагот. Добрият жрец, брат Фор, Защитникът на Ръката. Тази титла и досега предизвикваше в мен пристъп на смях, просто не можех да повярвам, че най-успешният и талантлив крадец се е оттеглил. От всички живи същества в този луд и опасен свят се доверявах единствено на своя учител и приятел.
— Ето ме и мен — зачервената физиономия на Фор грееше в триумфална усмивка. Във всяка ръка носеше по две прашни бутилки.