Глава 8
Прекалено много демони
Арката, където попаднах на „умния“ Вухджааз, ме посрещна в сивия полумрак. Малко се поколебах, преди да мина през нея. Изобщо нямах желание да се срещам с гладния демон, но трябваше да отида и се наложи да си повтарям, че просто няма начин такава вселенска гадост да се случи два пъти на едно и също място. Така че преодолях треперенето в коленете си и като поех дълбоко дъх, направих крачка напред.
Гадостта се случи още на половината път. Отново от стената излетяха лапите на демона и здраво ме сграбчиха за раменете.
— Виж, Вухджааз, може ли… — започнах раздразнено, но виждайки демона, млъкнах.
Това не беше Вухджааз!!! Създанието, което ме беше хванало този път, само смътно напомняше на моя приятел — „умния изсмуквач на мозъка от костите“. Този демон не беше сив, а черен, с малинови петънца. Изглеждаше малко по-малък от Вухджааз, но овчата му глава с огромни рога, глиги и светещи изумрудени очи изобщо не добавяше миловидност или добродушие на демона.
— Здравей — реших да действам по вече изпитания план. Вежливото обръщение към тези твари още на никого не беше навредило. — Аз съм Гарет. А ти?
— Млъкни! — изсъска създанието и повдигайки горна устна, оголи зъби.
Реших да последвам съвета му и млъкнах.
— Къде е той? Да не оглуша?! Къде е той?! — и демонът, в израз на не особено добрите си намерения, ме раздруса. Точно като Вухджааз.
— Кой той? — попитах, като мислено проклех всички демони на Мрака за това, че не могат нормално да кажат какво искат: да млъквам или да отговарям на глупавите им въпроси?
— Вухджааз, естествено! Тази тъпа твар! Само не се прави на много хитър! Няма да повярвам, че не го познаваш, току-що чух, че каза името му!
Май този път нямах толкова късмет. Този демон, за разлика от Вухджааз, съобразяваше доста по-добре.
— Да не съм му бавачка? Откъде да знам къде е Вухджааз?
— Къде трябваше да му предадеш Коня?
— Още не знам.
— Тогава разбери! И Коня ще дадеш на мен, а не на него! Разбра ли?
Какво има за неразбиране? Аз съм много схватлив, особено когато до мен е такова чудовище.
— Ти също ли си останал в този свят? А Вухджааз каза…
— Братлето ми е тъп като празен череп — прекъсна ме демонът, облъхвайки ме с неподражаемия аромат на сметище, на което се разлагат най-малко четиридесет хиляди мъртви котки. — Няма да му позволя да владее цялата власт над демоните. Ти откри ли вече Коня?
— Не.
— Тогава търси по-бързо, иначе ще ти изсмуча мозъка от костите — изглежда това беше тяхна семейна традиция: да изсмукват мозъка от костите на невинните граждани. — Сега ще те пусна, човече, но гледай да не ме измамиш. Конят ми трябва, в противен случай от теб ще останат само няколко костички.
— А ако Вухджааз ме хване преди теб? — запротестирах аз. — Мислиш ли, че той няма да ми вземе Коня?
— Хм-м… — демонът за миг се замисли и изумрудените му очи се замъглиха. — Призови ме по име, когато намериш Коня, и аз ще се появя.
И с тези думи той ме пусна и изчезна в стената.
— Страхотно! — изкрещях аз. — А как ти е името?
— Щдуъйрук, тъпако! — изръмжа създанието, навеждайки се през стената, и отново изчезна.
Щдуъйрук?! Сагот, кой им дава такива имена? Можеш да си изкълчиш езика!
Преживях тази среща много по-спокойно, отколкото предишните. Ето какво значи навика. Излязох от проклетата арка, решавайки: или ще намеря обходен път към жилището на Фор, или ще нощувам под звездите, сега поне беше топло, но за нищо на света повече няма да се пъхам в тази проклета арка.
Кълбото все повече и повече се заплиташе. Както се казва: „Колкото по-дълбоко в Безлюдните земи, толкова по-свирепи огри“. В конкретния случай към „Гарет, похитителите на Коня, доралисците, Вухджааз, Ордена на Валиостр, Ордена на Филанд“ се прибавяше още една страна — Щдуъйрук.
— Има ли още желаещи да се присъединят?
Сега оставаше само да намеря кой е откраднал Коня, а после все някак да се разбера с всички останали. А ако демоните изчакат до края на седмицата, то съвсем ще изчезна от града и нека да си търсят друг глупак тогава. В Храд Спайн няма да ме стигнат. Надявам се.