Вътрешният двор на Катедралата беше пуст, всички енориаши отдавна си бяха отишли по домовете. Отивайки към изхода, аз хвърлих кос поглед към пиедестала на Сагот. Както и очаквах, просякът отдавна беше изчезнал заедно с моето злато.
Дори и в тези неспокойни дни вечер, да не говорим за през нощта, градът на Маговете представляваше много впечатляваща гледка. Широки улици, сгради с помпозна архитектура, всяка сграда приличаше на миниатюрен дворец с ярък керемиден покрив, заострени прозорци и миниатюрни кули. Всяка къщичка, всяко магазинче се опитваше да надмине съседа си по красота и изящност. Беше вечер и фенерите по улиците горяха всеки с различен цвят. Имаше бледо сини, червени, малинови, зелени и оранжеви оттенъци.
Магическите фенери бяха само тук — те горяха всяка нощ, без значение какво се случва в нашия свят. Вълшебните фенери на Авендум, поредното чудо на Валиостр, за което говореха из целия свят, трептяха с разноцветни слънчеви светлини по върховете на високи и изящни метални стълбове. Огънят пламваше сам с настъпването на вечерта и гореше до появата на първите лъчи на слънцето. Колкото и градският съвет да молеше маговете да инсталират такива фенери на всяка улица в града, резултат нямаше. Маговете категорично отказваха по всички възможни начини. Арцивус беше успял да направи така, че магическите фенери да останат прерогатив на града на Маговете и кралския дворец.
Тази вечер улиците на града на Маговете бяха пълни с превъзбудени хора. Ту тук, ту там със скоростта на горски пожар избухваха стихийни напивания. Народът гуляеше. Народът празнуваше. Хората, макар и за малко, се бяха освободили от нощните страхове и мислите за армията на Неназовимия. Всички възхваляваха Ордена и магистър Арцивус.
Както разбрах от дочутите радостни викове и песни, маговете най-накрая бяха успели да прогонят нощните създания от Авендум. И затова сега можеше спокойно да се излиза по улиците през нощта, без страх, че някой ще те изяде.
Аз само се усмихнах. Естествено, нямах намерение да се обиждам на предприемчивия Арцивус, присвоил за Ордена цялата слава на победител на демоните. На мен лично тази слава не ми трябваше. Просто доста ме досмеша от тази постъпка, по-прилягаща на разтропани търговци, а не на магистъра на надутия и важен Орден. Зачудих се колко ли още такива „победни случаи“ си е приписал Ордена, укрепвайки по този начин положението си? Както и да е, не е моя работа.
Широката улица Искра тънеше в магически картини. Всеки магазин считаше за свой дълг да надмине съседния по брой магически илюзии и да привлече към себе си потенциалните купувачи. Над един от магазините се появиха ярки огнени букви, превърнаха се в ято илюзорни гълъби, които изпляскаха с криле и отлетяха във вечерното небе, докато се превърнат в малка бяла точка, после се спуснаха на покрива на магазина и отново се превърнаха в букви. Минувачите не обръщаха никакво внимание на тези чудеса. На улица Искра, където се намираха магическите магазини в Авендум, можеха да се видят и много други неща. Чудесата и илюзиите тук с лопата да ги ринеш. Можеше цяла година да гледаш с отворена уста как илюзорна мълния унищожава илюзорен огр. Да се зяпа, разбира се, може, ей оня недодялан селянин, явно дошъл от южните части на кралството, точно това и правеше. А в това време вездесъщите джебчии се опитваха да му откраднат полупразната и тънка кесия. Странно, станали са по-нагли от всякога. Маговете обикновено не допускаха в тяхната част на града да стават такива дребни и не особено приятни произшествия. Джебчиите бяха преследвани безмилостно, понякога дори и с помощта на отслабени атакуващи заклинания. Но крадците в Авендум знаеха кога може и кога — не. И точно сега можеше. Всички празнуваха изгонването на демоните и в момента на Ордена не му беше до тях.
Естествено, техни магичества не продаваха в магическите магазини, за това си имаше търговци, ученици на магове или някой друг. Маговете само създаваха стоки или предоставяха магически услуги. А и с това си изкарваха прехраната само вълшебници от нисшите степени, преди да станат пълноправни магове на Ордена.
Преминавайки през поредната илюзия на дракон, аз пристъпих към най-обикновен магазин. Тук нямаше нито ярки огнени дъждове, нито ужасни чудовища, нито вълшебници в блестящи сребърни мантии. Уютното едноетажно заведение нямаше дори табела. Този магазин нямаше нужда от безвкусни подкани към наивни клиенти, които не знаят какво да си правят парите. Тук всичко беше сериозно. Започвайки от навъсения продавач, изобилието от стоки и умопомрачителните цени. Наистина умопомрачителни.