— А може ли да ми предложите още нещо? — отговорих с въпрос на въпроса му аз.
Джуджето се замисли, подпрял брадичка с юмрук, след това се ухили:
— За ценител като вас, майстор Гарет, имам тук още нещо.
Той изчезна под масата, затропа по ключалката на скрития отдолу сандък, прокашля се и излезе оттам с арбалет в ръка. Аз без да искам хлъцнах възхитено, с което вдигнах цената на арбалета поне с още петдесет жълтици, не по-малко.
Черен, изящен, малък. Беше дори по-малък от този, с който бях сега. Арбалетът се побираше в една ръка. Оръжието имаше много странна конструкция, оказа се сдвоено. Двата арбалета, доколкото виждах, бяха един над друг, първоначално се изстрелваше долния болт, после горния, тетивите и на двата механизма се натягаха с помощта на късо лостче. Гладка полирана дръжка и два спусъка. Оръжие мечта.
— Ще ми позволите ли, майстор Хонхел?
Джуджето се усмихна и ми подаде оръжието и два болта. Претеглих арбалета в ръка. Доста лек. Два пъти по-лек от моя. Поставих болта в специалния прорез, след това и втория, после издърпах лоста. Зареди се изненадващо лесно. Изщракване — и болтовете замряха в ложата. Браво на джуджетата, добре са измислили как да облекчат натягането на тетивата!
Потърсих с поглед мишена, видях на по-далечния шкаф стар прашен шлем, помолих с поглед Хонхел за разрешение и като се прицелих, дръпнах спусъка.
— Свалете предпазителя, майсторе — насмешливо каза джуджето. — И се целете през ето тази стрелка, специално за това е направена.
Напипах предпазителя, оказа се малка и едва забележима планка, и отново натиснах спусъка.
Щрак! И първият болт удари шлема, проби стоманата и заседна в забралото.
Щрак! И братът на първия болт направи същото. Да се използва това миниатюрно оръжие беше много лесно и просто. Ако имаше такива в нашата армия, щяхме да изравним със земята пиконосците на Мирануех.
Влюбих се в това дребосъче и определено нямах намерение да го връщам.
— Вижте само каква изработка, каква стомана, дори и гномите не могат да сътворят такова! Сам го направих, с ей тез ръчички! — за потвърждение джуджето пъхна лапищата си под носа ми. — Моя разработка. Няма да се хваля повече, майстор Гарет, вие сам ще се убедите.
Така можеше да ме залива с часове, дори ако това не беше арбалет, а кожа на мъртъв плъх. За Хонхел най-важното беше да продава стоките си възможно най-скъпо.
— Колко? — попитах аз.
— Триста жълтици.
— Колко?!! — за тази цена спокойно можеха да се екипират десетина рицари.
— Триста, цената е справедлива. Няма да се пазаря — или го вземайте, или ще си намеря друг купувач.
— А ще намерите ли, уважаеми Хонхел? За такава цена? По-лесно е да се наеме отряд стрелци. Сто и петдесет.
Джуджето поклати глава и прехапа устни. После се почеса по главата.
— Стрелците ще тичат и вдигат шум. Това ли искате? Тъй като сте постоянен и уважаван клиент — двеста и петдесет.
— Двеста. Не забравяйте, че ще купувам и други неща от вас.
— Двеста двадесет и пет — хвърли контра предложение джуджето, стискайки и отпускайки огромните си юмруци.
— Мракът да е с вас, почтени, вземам го! — просто нямаше смисъл да се пазаря повече със стиснатия продавач.
— Ще смятаме ли? — джуджето с усмивка измъкна иззад гърба си огромно сметало. — Или майсторът ще иска още нещо?
— Какво ще кажете за заклинания? От тези, които вземам обикновено.
— Стъкленици? А рунна магия не искате ли? Тъкмо ми докараха от Исилия много интересни свитъци.
— А, не, никаква рунна магия — след оня злополучен свитък, увесил ми на врата Вухджааз и Шдуъйрук, за вечни времена загубих доверие в рунната магия.
Гномът вдигна вежди:
— Какви заклинания тогава?
— А вие какви имате, майстор Хонхел?
— Зависи от какво стъкло искате да са магическите стъкленици.
— От вълшебното.
Вълшебното стъкло за стъклениците беше създадено от магове и не можеше да се счупи без този, в когото се намираше в момента, изрично да го пожелае. Това означаваше, че можех спокойно да скачам с железни обувки върху стъклениците с магически заклинания и стъклото ще остане здраво, докато подсъзнателно не пожелая то да се счупи и заклинанието да сработи. Вълшебното стъкло беше идеалният начин да се предпазиш от това флакона с магическата отвара неочаквано да се счупи, ако, например, паднеш по корем и го притиснеш с цялата си тежест. Няма да ви връхлети пожар или буря, няма да ви разкъсат на хиляди мънички изненадани парченца. Затова заклинанията в стъкленици от вълшебно стъкло струваха в пъти повече, отколкото тези в обикновени стъклени флакони.