— Да видим какво имаме тук — промърмори Хонхел, закрепвайки на червения си нос очила със стъкла от планински кристал. — Между другото, простете за болезненото любопитство, но как смятате да платите?
Естествено, този въпрос не дава мир и покой на джуджетата от хиляди години.
— В брой — процедих през зъби и измъкнах огромна торба, тежаща повече от алебарда на страж.
— Двеста жълтици тежат много, а и доста място заемат. Ето тук са двеста.
Джуджето дори не погледна към парите и това, трябва да отбележа, беше рядък случай.
— Майстор Гарет, познавам ви отдавна, вие сте добър клиент, не отричам, но дори на вас няма да дам на кредит. А това, което избрахте до тук, вече клони към петстотин. Не стигат, съгласете се.
Е, с тези петстотин малко се изхвърли, вдигна цената с около петдесетина жълтици, ако не и повече. Но което си беше истина, беше — не стигаха.
— Не стигат — съгласих се аз.
Да споря с джудже? На това бяха способни само гноми и дракони.
— Ще ви бъде платено, майстор Хонхел.
— Позволете ми за любопитството, но кой ще ми плати, ако вие, майстор Гарет, изведнъж не се върнете от опасната си разходка? — ехидно ме попита джуджето и се облегна назад в стола.
— Той ще плати — аз небрежно побутнах пръстена към джуджето.
Хонхел предпазливо го пое с лявата си ръка, вдигна го към очите си и внимателно го разгледа.
— Просто отидете в двореца и кажете, че е от мен. А и едновременно с това ще върнете пръстена.
— Хм, хм. Добре, за първи път давам на кредит, но на пръстен с герба на краля може да се вярва — джуджето грижливо прибра златния пръстен във вътрешния джоб на жилетката си. — Е, на какво се спряхме, уважаеми? А! На заклинанията. Хайде да видим какво може да предложи бедният продавач.
Глава 9
Конюшнята на Старк
Проклятие! За предходните два месеца бях успял да свикна с пустите нощни улици и тишината. Но тази нощ беше особена. След няколко минути щеше да настъпи полунощ, а по улиците още обикаляха буйстващи и пеещи с пълно гърло личности, лъхащи от левга на евтино вино.
Как няма, празник е. Създанията на Мрака бяха прогонени от Авендум.
За щастие покрай старата конюшня на Старк, намираща се в едноименния район на Пристанищния град, нямаше никой. Дори обвитите във винени пари пияници нямаха особено желание да минават по тъмната уличка, на която бяха най-бедните и порутени къщи на града, както и стигнали до самото дъно хора. В тези къщи живееха само отрепки и сутрин нерядко намираха трупове. Тук имаше повече мъртъвци, отколкото на Полето на плевелите в онази паметна битка между джуджетата и гномите.
А и денем за външни беше по-добре да не стъпват тук. Както сами разбрахте, районът около конюшнята на Старк се ползваше с не много добра слава, още повече, че съвсем наблизо беше стената, зад която се намираше Закритата, или както мнозина я наричаха, Забранената територия.
Стоях в мрака до старата и отдавна изоставена конюшня на Старк. Грубите дъски на стената опираха в гърба ми. От старост и липса на поддръжка тя се беше наклонила и отстрани изглеждаше сякаш всеки момент ще падне и ще ме смаже.
Запустението и тишината властваха в това място. Само от време на време в нощта се стрелваше човешка сянка, опитваща се да не попада пред очите на съществата, способни за няколко петачета да й прережат гърлото. Такива същества вече отдавна бяха престанали да се наричат хора. Това беше границата, границата между сянката и мрака. Страшни твари, а не хора. Много по-опасни от тълпа гладни зомбита. И най-отвратителното беше, че това все пак бяха хора, хора, стигнали дъното и превърнали се във вечно гладни, коварни и безскрупулни убийци. Убийци, станали такива не по собствено желание, а защото това беше единственият шанс да оцелеят тук, в най-бедняшкия квартал на Пристанищния град — Конюшнята на Старк. Район, който, подобно на Закритата територия, живееше свой собствен живот и не търпеше поява на непознати. Нито краля, нито маговете, нито градската стража, нито съвета на Авендум, нито жреците изобщо си помисляха да променят тази ситуация, просто си затваряха очите за засега малката гнойна язва на града, ръководейки се от принципа: „Ако не пречи, може да го отложим още малко“.