Това „още малко“ продължаваше вече повече от сто години и краят на историята Конюшнята на Старк не се виждаше. Никой пет пари не даваше за това място и за живеещите в него хора, а те от своя страна отвръщаха със същото, превръщайки се в опасни зверове с човешки облик.
Погледнах право напред, където на няколко десетки ярда от конюшнята се намираше стената — ослепително искрящо бяло петно в нощния мрак. На външен вид в нея нямаше нищо магическо, най-обикновена бяла стена с напукана и тук-там лющеща се мазилка. Такива обграждаха къщите във всички райони на града. Само дето на тази грозно и неграмотно бяха надраскани цинизми. Явно жителите на Конюшнята на Старк се бяха постарали да покажат познанията си в литературата и живописта. И честно казано, не им се беше получило особено добре.
Височината — към два и половина ярда, не беше никак много. Да се прехвърлиш през нея — детска игра, но желаещи за разходка не се виждаха. А и ония, дето живееха в Забранената част, нещо не напираха да си покажат носа в обитаваните части на Авендум. Трябва да призная, че Орденът се беше постарал да направи стената както си му е редът. За цялото време на съществуването й нито една твар не ни беше дошла на гости от Забранената територия.
Отново хвърлих поглед към създадената от Ордена защита, разделяща жилищните и мъртвите райони на Авендум. Понякога стената ставаше жълта, когато поредния облак юнска мъгла покриваше бялото й тяло с лепкави талази.
Мъглата живееше свой призрачен и загадъчен живот. Тя тихо се кълбеше и сияеше в светлината на юнската луна. Ту тук, ту там от нея излизаха предпазливи и потрепващи на топлия ветрец пипала, който нежно опипваха въздуха между себе си и стената, опитвайки се да намерят пролука и да преодолеят тази ниска, но непристъпна за тях бариера. Един от жълтите израстъци, проблясвайки и извивайки се, почти преодоля стената, но едва докоснал бялата повърхност, избухна кратка искра и израстъкът уплашено трепна, а след това, гърчейки се като ранен червей, се отдръпна от стената. Магия.
Магически създадената мъгла, от която, между другото, могъщият Орден вече и не правеше опити да се избави, се среща с магически създадената стена. Магия се сблъсква с магия. Магията на стената се оказва по-силна. Не пропуска мъглата, въпреки че тя се опитва да проникне в единствената незавладяна част на града. И така всеки юни. В първите дни на месеца, още с появата си, мъглата се нахвърля, блъска в стената, предизвиквайки студени сини искри по цялата й дължина. Но след това осъзнава, че не може да се справи, и прекратява атаките. Само от време на време израстъци като този се опитват да намерят пролука в бялата крепост, но без успех. Юни свършва и мъглата изчезва до следващата година, когато отново започва с неуспешния щурм.
Мъглата спря да искри и за миг угасна. Сиво-жълтата луна беше достигнала до самотна редица облаци, бавно носещи се в нощното небе, и се скри в тях за няколко секунди, увивайки се в мекия им пух. Но облаците отминаха и луната отново озари с бледата си светлина района около конюшнята на Старк. Ако не броим самотната редица облаци, небето беше безоблачно и разноцветно блещукащите звезди, мигайки и искрейки в нощния купол на света, сияеха от непостижима височина. Като ярък диамантен накит на небосвода изпъкваше Короната на Севера. В нея Камък, най-ярката звезда по нашите места, указваше къде е север — там, където в Безлюдните земи Неназовимия се готвеше за война. Мнозина казваха, че на север, оттатък Самотния великан, в Короната на Севера било невъзможно да се гледа — толкова ярки и големи ставали звездите. Не като в града, въпреки че и тук Камъкът поразяваше със своите размери и красота на ярко синьото си сияние.
Нощта беше топла, да не кажа гореща, но аз леко се тресях, а зъбите ми тихичко потракваха. Треперех не от студ, а от нервна възбуда, която обикновено ме обхващаше преди много важна и опасна работа. Нищо лошо нямаше в това, треперенето изчезваше веднага щом започнех да действам, разсейваше се като фин прах и на негово място идваше концентрацията и предпазливостта.
Скрит в тъмнината, долепен до конюшнята на Старк, аз с нетърпение дочаках да стане полунощ. Както говореше мълвата, времето между полунощ и първия час беше най-безопасното. Затова бях решил да изчакам благоприятното време, още повече, че оставаха само няколко минути.
Топлото време ме беше принудило да сваля плаща и да си сложа черна камизола, към която шивачът беше добавил качулка. Вътрешно предчуствах, че тази нощ ще трябва да бягам доста, а плащът прекалено ограничаваше движенията. А с него и по покривите не можеше да се скача, оплиташе се около краката.