Гарет? Нима тези верни пазители на обществения ред са дошли специално за мен? Защо съм му притрябвал този път на Фраго Лантен?
— Защо тук, защо тук? — подигра го мълчалият до този момент гигант. В ръцете му алебардата изглеждаше като играчка. — Защото така ни казаха, идиот такъв.
— Кой го каза?
— Разбира се, че не барон Лантен — захили се Мършавия. — Той няма да плати по десет жълтици за главата на някакъв си крадец.
— По-добре си дръж езика зад зъбите, Ярги — изръмжа Жастин. — Да не ти го отрежат без време.
— Добре, Жастин, аз какво, аз нищо, просто стана дума — уплашено отвърна Ярги.
— Така-а-а, станало дума — имитира го рижият страж, провлачвайки думите. — На глупавия език главата пати. Ако Лантен разбере кой ни плаща, за да убием този крадец, на шиш ще ни опече. Така че млъквай.
— Откога крадците станаха толкова важни, че за преждевременната им смърт могат да те опекат на шиш?
— Откакто този човек ни плаща.
— Но сигурно ли е, че крадецът ще минава през стената точно днес? — не се сдържа от въпроса стражът на име Ро.
— Не, не точно — навъсено му отвърна Жастин. — Казаха ни да чакаме и да си отваряме очите. Ако се появи следващите няколко нощи, да го убием.
— Пълна тъпотия! — изплю червенобрадият. — А може ли изобщо да не дойде? Той да не е глупак, че да се пъха там!
В подкрепа на думите си червенобрадият посочи с пръст към стената и всички стражи погледаха подозрително към нея.
— Защо изобщо тогава стърчим тук като идиоти?
— Защото ти дадоха десет жълтици! — загуби търпение Жастин.
— Чудя се — замислено каза Ярги, упорито взирайки се в мрака. — Защо ще иска смъртта на крадеца?
— Глупак — изсъска Гиганта.
— Аз просто си мисля на глас — побърза да се оправдае Ярги и най-накрая млъкна.
Мда, никой не ме обича, всички искаха да изпратят душата ми на непланирана среща със Сагот. Ето че се появи и още един доброжелател, платил подкуп на стражите само и само да получи нещастната ми глава. Интересно, с какво ли съм го подразнил? Ужасна седмица. През тези няколко дни получих повече врагове и неприятности, отколкото за целия си досегашен живот.
А сега и този неизвестен, който незнайно как е узнал за плановете ми и жадува за кръв.
Изхождайки от създалата се ситуация, реших, че за моята скромна и нещастна персона ще е по-добре да се крие в сенките и да чака, докато стражите не си отидат.
— Защо тук, защо тук? Мракът го знае защо — сам си отговори Жастин, прехвърляйки алебардата от дясната в лявата си ръка. — Казаха ни да проверим този участък и ние добросъвестно го проверихме.
— Но тук няма никой — Ро се изплю в краката си.
— Точно така, няма. Така че сега ще тръгнем покрай стената и може пък да се натъкнем на него.
— По-скоро на убийци ще се натъкнем. Тук са луди, нахвърлят се на всеки. Шансовете ни да хванем този човек са малки — унило каза Гиганта. — Особено в такава тъмница.
— Кого го е грижа това? — не издържа сивокосият мъж, стоящ до Ярги. — Нали получихме парите си, другото не е наша работа.
— Да, но…
Ро не успя да довърши, защото от пресечката, откъдето бяха дошли и стражите, с ужасяващо блеене изскочиха двадесетина доралисеца със сопи в ръце.
— Трево-о… — опита се да изкрещи последният, мълчал през цялото време досега страж, но притичалият до него доралисец го удари с тояга и разби главата му.
Настана пълна бъркотия. Викове, врява, блеене, звън на оръжия. Преди стражите да се досетят да поставят алебардите пред себе си, доралисците стигнаха до тях и тоягите им започнаха да жънат кървавия си урожай. Падна червенобрадият, падна и Жастин, задавяйки се с кръв, на земята падна и още един страж. Доралисците са глупави, казвал съм ви го не веднъж. Вместо да затвърдят успеха си и да довършат шокираните от неочакваното нападение стражи, всичките двадесет тъпи козли се стълпиха над четирите нещастни трупа и започнаха да ги блъскат с тояги и тъпчат с копита, блеейки гневно. Идиоти.
Наследявайки отговорностите на Жастин, Гиганта пое командването над останалите стражи. Те отстъпиха към стената и поставиха пред себе си тежките алебарди, които изглеждаха много по-внушително от късите чепати тояги на доралисците. Козлохората не обърнаха никакво внимание на това прегрупиране и продължаваха да се занимават с отговорната си работа — да тъпчат обезобразените трупове на хората. Ех! Да можеше енергията им да се насочи в друго русло!