На Гиганта, дори и да беше отявлен мерзавец, щом е взел пари за главата ми, трябва да му се отдаде заслуженото, защото се оказа опитен воин и добър командир. Той не тръгна да чака кога ще обърнат внимание на отряда му, а направи това, което най-малко очаквах — поведе стражите в атака. Шест алебарди като една удариха козлите в гърба и първите шест рогати паднаха. Още един удар и още четири доралисци, крещейки от болка, се проснаха на паважа. Останалите десет доралисци очевидно най-накрая дойдоха на себе си и се опитаха да скочат върху осмелилите се да ги атакуват стражи, но бяха посрещнати от заплашително проблясващи алебарди. Двете групи замряха една пред друга, напрегнато търсейки слаби места в противниковата отбрана. Лично аз веднага открих стотина слабости при доралисците и не разбирах какво се бавят Гиганта и хората му. Но те си стояха изправени един срещу друг, макар че ако стражите тръгнеха в атака, нито един доралисец нямаше да успее да се приближи до тях на разстояние удар с тояга.
Първи не издържа Ро. Той хвърли алебардата на земята и с писъци хукна в моята посока. Веднага от групата доралисци се отдели един козлочовек и се хвърли да преследва Ро. Ужасено крещящият стражник прелетя покрай мен и се скри в тъмната пресечка между порутените къщи. Доралисецът го последва, изоставайки само на няколко крачки. Старият Ро, за разлика от мен, не бягаше особено бързо.
— Проклятие! Ще убия кучия син! — изруга Гиганта. — Никой да не мърда, идиоти. Ако някой побегне, лично ще го обеся. Ей, какво искате?
— Този чове-е-ек е-е-е наш — проблея един от доралисците и се опита да мине откъм фланга на скупчените хора, но виждайки пред себе си острие на алебарда, отскочи назад.
— Какъв, по дяволите, човек?! — избухна сивокосият стражник. — Наясно ли сте какво правите?! Нападение над стражата на Авендум! Всички ще ви сварят в казана!
— Този чове-е-ек е-е-е наш, махайте-е-е се-е-е! — отново проблея доралисецът.
— Ах, вие, тъпи муцуни — изписка един от стражите. — Какъв човек?
— Гаре-е-ет! Той открадна нашия Кон!
Що за глупости? И тези тук също! И на тези рогати идиоти съм им притрябвал! Дали да не се продам на търг? Кой ще даде повече за кожата на Гарет? Ех, предчувствах, че ще стана много богат!
— Не ни е до вашите коне, а и Гарет също не е тук — Гиганта още по-силно стисна алебардата.
— А къде-е е-е-е?
— Ей там отиде — усети се Ярги и посочи бялата стена. — В Закритата територия.
Доралисците забравиха за стражите и техните алебарди. Блъскайки се един друг, те започнаха да щурмуват стената. Единият я прескочи, после и втори.
Винаги съм казвал, ще кажа и сега, че доралисците са прекалено глупави, за да живеят в нашия свят. Появата им в Сиала не можеше да е нищо друго освен някаква шега на боговете.
Шайката на Гиганта се опомни в момента, когато третият доралисец се озова зад стената. Крещейки с всички сили, стражите нападнаха останалите козлохора, опитващи се да минат през стената. Разправата беше кратка, но жестока. Последния доралисец Гиганта наниза на алебардата си и като подпря здраво оръжието до бедрото си, прехвърли извиващият се на този импровизиран шиш козел оттатък, в Закритата част на града.
— Нека да умира там — ухили се Ярги.
— Аха — подкрепи го Сивокосия, подпрян на алебардата си и дишайки тежко след скоротечната битка. — Тази вечер тварите зад стената ще опитат козе.
Някой от стражите се изкиска нервно, все още не вярвайки, че е останал жив след изненадващото нападение.
— А какво да правим с тия, дето минаха зад стената? — попита Сивокосия.
— Ами отиди при тях и ги нападни — предложи Ярги.
— Да не съм глупак. Сами ще си умрат там. До сутринта няма да оцелеят.
— А какво да правим с оня, които хукна след Ро?
— Ако е заковал този страхливец, ще му благодарим официално и ще му дадем награда — ядосано изръмжа Гиганта. — А ако не, сами ще убием Ро. Това е, момчета, време е да зарежем всичко и да изчезваме, че тук стана доста неспокойно.
— Чакай малко — Ярги изтича до тялото на единия от своите другари, май беше Жастин, и започна да рови в джобовете му.
— Какво правиш, глупако? — с отвращение попита Сивокосия.
— Нямам намерение да оставя десет жълтици на местните — озъби се Ярги.
— Така си е — решиха стражите и по примера на Ярги започнаха да обискират телата на другите мъртъвци.