— Ще ви върна Коня, но не сега. По-късно.
— Кога?
— По-следващата нощ.
— Сле-е-едващата нощ? — съществото беше прекалено тъпо, за да водим дипломатически преговори.
— Сега е нощ. След нея има още една нощ, а после е нощта, когато ще си получите Камъка — трябваше всичко да му сдъвча.
Едновременно комично и сърцераздирателно зрелище. Нощ, най-опасният район в Авендум, планина от трупове до стената, предпазваща града от злото в Забранената територия, еднорог доралисец и човек в черно, който е застанал на пръсти, за да достигне с ножа си гърлото на козела.
— В сряда. Знаеш ли къде е заведението „Нож и брадва“?
— Не-е-е.
— Ще разбереш. И така, по-следващата нощ. Точно в полунощ. Ела с твоите приятели, там ще си получиш Камъка. Запомни, точно в полунощ, нито минута по-рано, нито минута по-късно, в противен случай няма да ви дадат Коня. Схвана ли? Или да повторя още веднъж?
— Глок разбра.
— Чудесно, сега ще си махна ножа и ти ще си тръгнеш. Само мръдни — и ще получиш арбалетен болт в гърба.
— Разбрах.
Ето, виждате ли? А казват, че тези същества са тъпи. Нищо подобно! Просто трябва много добре да им сдъвчеш всичко. Махнах ножа и бързо се отдръпнах няколко крачки, като едновременно измъкнах заредения арбалет. Доралисецът не мръдна.
— Свободен си, предай на вожда си какво казах.
Козелът внимателно се обърна, видя насоченото към него оръжие и кимна. Но мутрата му не изглеждаше много доволна.
— Ще почакаме-е-е, Гаре-е-ет. Но не ни мами, иначе-е-е си труп.
Доралисецът се разтвори в нощта. Заслушах се в отдалечаващите се стъпки и за трети път през тази нощ вдигнах вързопа с месото, прикрепих го някак си към колана и се затичах към стената, опитвайки се да не стъпя във все още незасъхналата след схватката между хора и доралисци кръв. Останалото беше въпрос на техника. Скочих и се вкопчих в края на стената. После се повдигнах, преметнах крак, претърколих се и скочих на земята, като едва не стъпих върху трупа на доралисеца, когото Гиганта беше метнал през стената. Ето така, просто и елементарно, се озовах в Забранената територия.
Глава 10
Започва виелица
Студеният вятър вилнееше по улицата и Валдер болезнено се намръщи. Непривично беше да се разхожда в родния си град в сиви и безлични дрехи на обикновен гражданин, а не в мантията на Ордена. Но какво можеше да направи — тъкмо се беше завърнал в Авендум след дълго пътешествие до Крайезерната империя и дори нямаше време да си свали ботушите, когато го извикаха на спешен Съвет на архимаговете на Ордена и трябваше да отиде в кулата с каквото беше пристигнал в Авендум.
Валдер беше най-младият архимаг в цялата история на Ордена на Валиостр, получи жезъла с четири ленти за ранг още на тридесет години, с което беше надминал дори сегашният магистър на Ордена — Панарик, станал архимаг на четиридесет и пет. И приятели, и врагове му предсказваха блестяща кариера и жезъл на магистър в недалечно бъдеще. Но на Валдер не му харесваха интригите в Ордена, съпътстващи борбата за жезъла на магистър. Той предпочиташе предизвикателствата и интригите на пътуванията и изпълнението на специалните тайни задачи на Панарик. Непослушният архимаг — така го наричаха младшите магове заради постоянното му отсъствие от Съветите на Ордена.
През зимата се стъмваше рано, но сега небето все още светлееше — слънцето не искаше да се примири със силата на приближаващата зимна нощ. По улицата имаше слана и от неуверените й опити да прогони жителите по домовете им усещаше по носа си леко щипене. Снегът по паважа весело хрупаше под подметките на архимага.
Тази година зимата дойде по-рано. Още от началото на ноември облаците, долетели от Безлюдните земи, донесоха сняг, а ветровете, духащи от Ледени игли — студ. Но към средата на януари на старицата-зима й дотегна да вилнее и тя реши да си отдъхне, сваляйки за няколко дни тежките ледени окови от Авендум. Разбира се, далеч не беше лято, но в сравнение с това, което беше през декември, времето направо беше топло. И ако тук са такива студове, тогава какво ли ще е при Дивите сърца в Самотния великан?
— Ей! Предай се, подъл орк! — разпалено възкликна детски глас и снежната топка, прелетяла покрай Валдер, се удари в стената на снежната крепост, издигната точно пред бръснарницата.
— Ти се предай! — отвърна възмутено гласче някъде зад преградата и към нападателя полетя ответен снаряд. — И всъщност не съм орк, а храбро Диво сърце!