— Ще го намеря — кимна момчето и бързо закопча палтото си. — А вие там ли отивате?
Гани кимна към стърчащата над покривите кула на Ордена. Правата като струна улица на Маговете, на която, честно казано, за цялата й история не беше живял нито един маг, водеше до малък кръгъл площад, където се намираше кулата.
— Там.
— Е, добре — момчето подсмръкна със зачервения си от студа нос. — Ще тръгвам.
— Тръгвай, ученико. И още нещо. Докато се върна, повтори четиридесет и осма страница.
— Тази от малката синя книжка ли?
— Точно нея.
Гани не можеше да чете, но имаше феноменална памет. Без проблем можеше да възпроизведе чутото от Валдер дума по дума, често без дори да разбира за какво става дума. А Валдер просто за проба му беше прочел четиридесет и осма страница.
— Постарай се да я разбереш.
— Само да я разбера? — хитро попита ученикът.
— Само да я разбереш. А ако ти стане ясно, не се опитвай да я прилагаш, докако не съм до теб. Разбра ли?
— Разбрах — кимна Гани.
— Е, тогава тръгвай.
И без да дочака отговора на ученика, Валдер продължи с широки крачки по улицата на Маговете към кулата на Ордена, опирайки се на жезъла. Архимагът се усмихна мислено. Току-що бе накарал Гани да научи „Крилата на северния вятър“ — заклинание, което изучаваха само кандидат-майсторите, и то на петата година от обучението.
На улицата беше почти тъмно и жителите на околните домове бързаха да напуснат улицата и да се приберат до топлите огнища. Бавно и тихо улицата на Маговете потъваше в дългия сън на зимната нощ. През сивеещото небе проби ярката синя светлина на Камъка. Северната корона още не се виждаше, но най-ярката й звезда вече осветяваше хората със студена светлина.
Валдер можеше с часове да гледа звездите. Те го успокояваха и правеха този свят много по-прекрасен и чист, отколкото беше в действителност. Казваха, че в Безлюдните земи светлината и звездите са много повече, отколкото тук. А ако се изкачиш на Зам-да-Морт при джуджетата, можели да се видят дори още повече. Но Валдер не беше ходил нито в Безлюдните земи, нито в Планината на джуджетата. А и честно казано, такива рисковани авантюри не го привличаха особено.
Отнякъде подухна студен вятър и се опита да плъзне пипалата си под дрехите на Валдер. Архимагът прошепна заклинание и създаде непроницаем щит между себе си и вятъра.
Улицата на Маговете изведе вълшебника на площада, където самотно се извисяваше старата кула на Ордена, в чиято чест бяха наречени и улицата, и площада. Валдер хвърли поглед на така познатата родна кула. Уви, скоро й предстоеше да бъде изоставена от Съвета заради новата кула, която сега се строеше в града на Маговете. Новата беше нужна, тя щеше да бъде много по-голяма и по-величествена от старата и за разлика от нея, беше само на пет минути пеша от мястото, където живееха маговете на Авендум. Орденът още не беше решил какво да прави със старата кула и се чуваха най-различни версии. Едни предлагаха да я дадат на Съвета на Авендум, други — да я превърнат в склад, а трети — да я съборят изцяло.
Зимният вятър духаше все по-силно и по-силно, вдигаше падналия по улицата сняг във въздуха и го завихряше в яростен бял танц. Улицата на Покривчиите, намираща се срещу улицата на Маговете, вече не можеше да се види от започналия снеговалеж. Така си беше в Авендум, най-северната столица в Сиала. Ту спокойствие и тишина, ту виелица и снеговалеж.
Но Валдер не се притесняваше от вдигналата се бяла вихрушка, магическият щит надеждно го защитаваше. Архимагът приближи до бронзовата врата на кулата и тя сама се отвори, потвърждавайки правото му да влезе в светая светих на Ордена.
Валдер прекрачи вътре и зад него вратата все така внимателно и вежливо се затвори.
— Д-дай! — изсъска нещо от полумрака и към Валдер се стрелна дребна сянка.
Архимагът не трепна, а с безразличен поглед наблюдаваше как сянката се носи към него. Когато до архимага оставаха не повече от два ярда, тънката верига, хваната за здравия нашийник на сянката, се изпъна и съществото с писък полетя обратно.
— Д-дай! — отново се раздаде съскащият глас.
— Излез — презрително процеди Валдер, гледайки с гримаса на отвращение окованата сянка. — Кажи вълшебната дума.
Сянката погледна архимага с огромните си очи и се приближи към него доколкото й позволяваше магическата верига.
— Мол-ля. Д-дай!
Гхолът излезе на светло и като седна, подвивайки под себе си късите си криви крачка, вторачи във Валдер огромни кървавочервени очи.