Малък, не повече от новородено бебе, с плешив, гротескно деформиран череп и издут корем, с огромни червени очи-чинии и пепелява кожа, с малки уродливи ръце и крака. Съществото предизвикваше жалост. Жалост до момента, докато не видиш силните му редки зъби, които така добре трошаха костите на мъртвите. Гхолът имаше здрави остри нокти, които много сполучливо повдигаха надгробните плочи, за да се добере до вкусното гниещо месо. Гхоловете бяха мършояди. Любимият им деликатес бяха гниещите трупове в гробищата или от бойното поле. Когато гхолът е сам, той не е опасен, но ако се съберяха в глутница… Още се помнеше съдбата на Штунков — селце на границата с Мирануех, унищожено от глутница точно такива дребни и прегладнели същества, не оставили след обилната си вечеря дори костите на хората.
— На — Валдер гнусливо създаде от въздуха парче месо и го метна към кривите и тънки ръце на създанието.
Гхолът подскочи, улови месото във въздуха и натъпквайки го в устата си, изчезна в полумрака на дупката, която бяха създали специално за него.
Валдер се намръщи и тръгна към стълбите, водещи в залата на Съвета. На Илио все някога ще му омръзне този Дай. Архимагът на Ордена хванал гхола още когато съществото било малко и вързал мършояда на верига в кулата просто ей-така, на майтап. Жесток майтап. Колкото и Валдер да убеждаваше Илио да унищожи дребната гадина, нищо не се получаваше. Параник, за изненада на Валдер, застана на страната на Илио и разреши на Дай да живее в кулата.
„Ха! — помисли си архимагът, докато се качваше по витата стълба на кулата. — Просто нашите многоуважаеми архимагове не са виждали какво са способни да направят с човек тези «нещастни» и «мънички» създания.“
Валдер ненавиждаше гхоловете от цялото си сърце и ги унищожаваше при всяка възможност, а ето че сега беше принуден да се примирява с Дай, любимата играчка на Илио, и дори хранеше просещия подаяния гхол, в противен случай гадината започваше да вие като доралисец, на когото са счупили рога.
— Валдер, приятелю! — от входа към четвъртия етаж се показа фигура в пурпурна мантия на Ордена.
Архимагът се подпираше на абсолютно същия жезъл като този на Валдер.
— Илио, колко лета…
— И колко зими — довърши архимагът. — Уморихме се да те чакаме, Валдер. Все така ли скитосваш по света?
— А ти все така ли се забавляваш с твоята твар? — не му остана длъжен Валдер.
— Всеки с неговото си — отвърна Илио и стисна ръката на приятеля си. — Да вървим, Съветът те чака.
— Какво се е случило? — неразбиращо попита Валдер, докато се качваше по стълбите след масивната фигура на Илио.
— На Панарик и Земел им щукна идиотска идея и трябва да я реализираме тази нощ.
— Идиотска идея? — машинално повтори Валдер.
За него магистъра и Земел не влизаха в категорията на идиотите.
— Да — мрачно подхвърли Илио и спря да си поеме дъх. — Именно идиотска. Земел се беше заровил в старите книги на огрите — нали знаеш, че той е единственият, който разбира техните безсмислици. Е, накрая намерил начин да спре Неназовимия.
— Как?
— Фасулска работа — Илио не се срамуваше от селския си произход и простичките думи. — Като се разруши Кронк-а-Мор, който защитава Неназовимия.
— Но…
— Няма но — Илио прекъсна Валдер и продължи уморителния път по извитите стълби, водещи към самия връх на шестетажната кула. — Земел успя да омае не само Панарик, но дори и Ело, а това вече си е нещо, нали?
Валдер замислено кимна и прехапа долната си устна. Да се убеди светлия елф, който по принцип недолюбваше Земел, беше много трудно. Направо си беше невъзможно! Но ето че Земел беше направил невъзможното.
— И сега какво?
— Ами тази вечер, изваждайки Рога на дъгата от прашния сандък, Орденът реши да направи чудо.
— Е, добре — скептично изсумтя Валдер. — А аз за какво съм ви?
— Как за какво? — искрено се изненада Илио. — И аз, и ти, приятелю, ще бъдем резервоар на сили, да ме вземе мрака! Нали Панарик и Земел все отнякъде трябва да черпят енергия?
— Тоест нас са ни поканили като един вид допълнителна ходеща сила?
— Не го приемай чак толкова навътре — Илио спря до врата, инкрустирана със синкава кост на огр. — Не само нас. Тук са също Ело и О’Карт.
— А Сингалус, Арцис и Дидра? Нима веселбата ще е без тяхното участие? — изуми се Валдер.