Излизаше, че от деветимата архимага на Ордена само шестима щяха да вземат участие в нелепото обуздаване на Неназовимия.
— Сингалус е в Исилия, а Арцис… ти нали знаеш как Земел се отнася с нашия приятел…
— Както орк с гоблин — навъсено кимна Валдер. — Което си е жалко, защото Арцис е един от най-силните.
— На мен ли го казваш? Сякаш не знам. Но така и не го намериха. Кой друг остана? А! Дидра изчезна някъде, не можахме да я открием дори и чрез мисловната поща. Вероятно пак е в Заграбия, при тъмните елфи.
— Шестима архимага да унищожат Неназовимия — прошепна Валдер. — Съмнително, много съмнително. Панарик не се ли сети, че може да призове маговете от висшите степени? Или направо целия Орден?
— Сети се, но Земел го убеди, че и ние шестимата сме достатъчни.
— Ох, този Земел, ще си изпати накрая! Той все същия ли си е?
— По-зле е. Теб нали от година и половина те няма?
— От две.
— Така. Земел постоянно беше заровен в книгите на огрите. Според мен по-безопасно е да си пъхнеш главата в устата на великан, отколкото да се заиграваш с тези древни фолианти — Илио въздъхна. — Добре, да влизаме вече, а?
— Да влизаме — сви рамене Валдер.
— Ама че вид имаш, приятелю — ухили се Илио. — Поне дрехите си да беше сменил. Непристойно е да се явяваш пред магистъра в такъв вид…
— Ще го понесе — измърмори Валдер, сега не му беше до закачките на Илио.
Земел съвсем беше загубил ума си, щом беше решил да си играе със забраненото шаманство на огрите.
— Е, Панарик може и да изтърпи външния ти вид, но как ли ще реагира на щита ти? — захили се Илио.
Валдер изобщо беше забравил, че част от неговото Я все още поддържа енергията на щита, с който се беше защитил от лошото време.
— По-добре го махни — посъветва го Илио. — Нали знаеш как реагира О’Карт на необосновано искрене на магическа енергия от други архимагове?
— Филандецът е станал прекалено мнителен, откакто се присъедини към Ордена на Валиостр — изсумтя Валдер и бутна вратата, водеща в залата на Съвета.
По някаква глупава детинска прищявка той реши да направи напук на приятелските закачки на Илио и не махна щита, а само го скри от погледите на околните, подхранвайки го мислено с тънка нишка енергия. Сега само Панарик можеше да го види, и то при условие, че специално го търси.
Архимаговете влязоха в кръглата зала, осветена с няколко десетки факли, чийто колебливи пламъци хвърляха бледи сенки по стените. Панарик не търпеше магическо осветление и другите магове трябваше да се приспособят към каприза на магистъра. По цялата дължина на залата имаше изящни високи и заострени прозорци, остъклени със зелено стъкло от джуджетата. От прозорците се откриваше гледка към нощен Авендум, шестетажната кула спокойно можеше да се съревновава по височина с двореца на династията на Сталконите.
В центъра на залата се намираше огромно магическо огледало. То се беше сраснало с пода и дори денем отразяваше звездите. Тук бяха и деветте високи кресла, на чийто гърбове стоеше гербът на Ордена на Валиостр — синя капка дъжд, падаща върху бял сняг. Пет от деветте кресла бяха празни. Само четирима архимага мълчаливо седяха на местата си, чакайки търпеливо и сериозно все още непристигналите архимагове на Ордена.
Илио и Валдер учтиво сведоха глави, поздравявайки архимаговете, те им отвърнаха със също такива важни и сериозни кимвания. Равни приветстваха равни.
Двамата пристъпиха всеки към своето място и седнаха. Валдер внимателно изучаваше лицата на тези, които не беше виждал цели две години.
Точно срещу Валдер седеше Ело. Този светъл елф с късо подстригана, изцяло по човешка мода, сива коса и глиги, стърчащи изпод долната устна, беше пълноправен член на Ордена. Магистър Панарик се отличаваше от своите колеги от другите кралства с по-прогресивните си възгледи за присъединяване на светли елфи към редиците на Ордена. Светлите елфи бяха пренесли основите на магията при хората и отказваха да използват шаманството на предците си. Ело беше пълноправен член на Ордена и архимаг. Съюзник или противник? Приятел или враг? През десетте години, откакто Валдер имаше жезъл на архимаг, той така и не можеше да определи отношението си към елфа. Вечно навъсен и не знаещ какво е усмивка, Ело постъпваше както трябва, следвайки пътя на разума, а не на сърцето. Понякога елфът подкрепяше Валдер на Съвета, понякога — не. Невъзможно беше да се предскаже как ще постъпи Ело. Елфът изхождаше само от собственото си мнение за една или друга постъпка на Валдер.