През две празни кресла важно стоеше О’Карт, дребен и постоянно навъсен филандец. Огненочервената му козя брадичка и вечно сърдитият му поглед под рунтавите вежди предизвикваха във Валдер трайна неприязън. Валдер не харесваше рижия филандец и не го криеше. О’Карт отвръщаше със същото. В Съвета те винаги се оказваха на противоположни страни, а в ежедневието се стараеха да не общуват. Вежлив поклон при среща и нищо повече. По известна само на Панарик причина О’Карт беше оставил мястото си на архимаг във Филанд и беше дошъл във Валиостр. О’Карт беше мнителен и навсякъде очакваше заговор срещу скъпоценната си персона. Но същевременно Валдер трябваше да признае, че О’Карт беше един от най-силните магове и се нареждаше веднага след Арцис, пред когото бяха само Валдер и Панарик. Вечно презрителното изражение на лицето му отблъскваше възможните съюзници от О’Карт. Търпяха го, но не го обичаха.
Ето и сега стоеше настръхнал в креслото, скръстил ръце на гърдите си, и презрително оглеждаше вехтото облекло на Валдер. На лицето на рижия архимаг беше застинало гнусливо изражение, сякаш това не беше Валдер, а полуразложен плъх. Валдер кимна учтиво и му се усмихна. На О’Карт не му оставаше нищо друго, освен да отвърне.
„Да се задавиш дано“ — отпрати мислено пожелание към филандеца Валтер, като изобщо не се съмняваше, че оня току-що е направил същото по отношение на него самия.
Ако не и по-лошо.
До магистъра тържествено стоеше дълъг и мършав субект с издължено като краставица лице. Сиви очи, сиви безкръвни устни, тънки сухи ръце. Земел беше стар. Много по-стар от Панарик. Земел беше архимаг още по време на ученическите години на Валдер. Старият архимаг вървеше по свой си, никому неизвестен път. Той не се интересуваше от света. Страстта на Земел беше шаманството на огрите, особено тяхната забранена магия — Кронк-а-Мор. Земел беше един от малкото специалисти в света на Сиала, които знаеха древноогрски и можеха да четат на него. Ето и сега, вглъбен, той прелистваше пожълтелите страници на стар фолиант на огрите, мърморейки си под нос някакви формули и без да обръща внимание на околните.
„Земел е фанатик — помисли си Валдер. — А фанатика много трудно можеш да го убедиш, че не е прав.“
На Валдер определено не му харесваше идеята на Земел. Да се унищожи Неназовимия с помощта на Рога на дъгата, който досега беше способен единствено да удържа магьосника в Безлюдните земи? Младият архимаг не вярваше в тази глупост и направо не можеше да проумее как изобщо Съветът е повярвал на Земел.
— Как мина пътуването?
Въпросът накара Валдер да се откъсне от гложащото го съмнение и да погледне Панарик. Панарик. Магистър на Ордена на Валиостр. Най-значимата и влиятелна фигура след краля. На седемдесет години той изглеждаше почти като на петдесет. Руси коси, румени бузи и пронизващи, вечно присвити кафяви очи. Очи, които виждаха през теб и измъкваха най-съкровените ти тайни и желания.
— Благодаря, магистре, добре.
— Всичко ли мина добре? Без усложнения?
— Имаше проблеми, но се справих с тях — неопределено отвърна Валдер.
А проблемите бяха големи. След внезапната смърт на архимага на Имперския орден контраразузнаването на Крайезерната империя нарочи Валдер за главен заподозрян. Младият архимаг едва успя да отклони подозренията от себе си. Но му подариха живота не защото решиха, че е невинен за убийството. Невинни, както се казва, няма — никога не е късно профилактично да изгориш петите на някого. Просто императорът, който лично разпитваше Валдер, не искаше усложнения с Валиостр. Макар да бяха на хиляди левги една от друга, нито едната, нито другата страна имаха нужда от обтягане на отношенията. Затова го изгониха от Империята и му забраниха да се връща повече там. Но всичко това Валдер щеше да го разкаже на Панарик по-късно, когато останат насаме.
— Добре — кимна магистърът, той сигурно вече знаеше за приключенията на Непослушния архимаг. — Наясно ли си с предстоящите събития?
— Да, и не виждам никаква полза.
— Ползата е в това, Валдер, че завинаги ще унищожим Неназовимия — каза Земел, откъсвайки се от книгата.
— Точно сега ли? Точно тази нощ?
— Какво не ти харесва в тази нощ? — проблеснаха глигите на Ело.
— Е, най-малкото това, че сега сме само шест вместо девет.
— Страхуваш се да не се пресилиш ли? — усмихна се Земел, но Валдер не реагира на подмятането.