Не си казаха довиждане. Нямаше и нужда. Всеки вършеше работата си и всеки знаеше какво ще се случи. О’Карт обърна гръб на Валдер и като вдигна ръце пред себе си, стовари поток енергия в разпадащото се огледало. Така го запомни Валдер. Концентриран и непоколебим.
Архимагът с усилие преодоля виещите се стълби. Когато се озова на първия етаж, в очите му тъмнееше, а болката в гърдите беше набъбнала до огромна пулсираща топка. Архимагът постоянно плюеше кръвта, пълнеща устата му. Кулата на Ордена леко трепереше. Невъобразими сили сега се изправяха една срещу друга в борба за свобода и архимагът изобщо не се съмняваше, че Кронк-а-Мор, макар и незавършен от Земел, ще победи. Какво ще се случи след това, Валдер се стареше да не мисли.
— Д-дай! — раздаде се заповеден глас и магът потръпна от изненада.
Точно пред него, застанал на падналото през цялата кула тяло на Илио, стоеше гхолът. Муцуната му беше покрита с кръв, а кривите му ръчички стискаха наполовина оглозгания крак на мъртвия архимаг.
— Д-дай! — съществото нагло гледаше Валдер и душеше миризмата на прясната кръв.
Валдер направи това, за което мечтаеше отдавна. Гхолът изпищя и изгоря в огнения стълб, създаден от архимага.
Дори това нищожно използване на магия изсмука силите на Валдер, но той само тихо изстена и продължи пътя си. Кулата вече не се тресеше, а рязко потръпваше като изплашена сърна, усещаща приближаването на смъртта. Магическата врата меко се отвори, пропускайки архимага извън кулата.
Студ и леден вятър го удариха в лицето. Ръцете му, стиснали здраво притихналия Рог, мигновено замръзнаха. Пое с люлееща походка по улицата на Маговете. Тъмната кула на Ордена, без никаква светлинка в нея, мрачно се извисяваше зад гърба му. Само от време на време точно на върха се виждаха проблясъци от магия — О’Карт с последни сили се опитваше да задържи магическото огледало от разпадане. Улицата на Маговете беше изненадващо пуста, нито един жител не беше излязъл да види какво става в кулата на Ордена. Сякаш всички едновременно бяха изпаднали в някакъв сън или бяха умрели. Земята се клатеше, опитвайки се да изтръгне от себе си враждебната й магия на огрите. Болката в гърдите нарастваше, Валдер вече почти нищо не виждаше, крачеше слепешката, като автоматично местеше крак след крак и тихо простенваше, когато поредния кинжал остра болка го пронизваше в гърдите. Кръвта пълнеше устата му, стичаше се по брадичката и капеше на камизолата.
О’Карт издържа чак докато Валдер стигна до Спящата котка. Дори оттук се чу звъна на разбиващото се огледало, а след това и победния вой на силата, устремила се към земята под кулата. Ужасният взрив събори Валдер на снега и той зарови пламнало лице в нежната му прохлада. Ревът не свършваше, магията на огрите бушуваше, губещият съзнание Валдер усети как смачква и изтръгва нишката на живота на спящите по къщите, как тъмното и незнайно проклятие поглъща улица след улица, къща след къща, човек след човек. Всички умряха в страшни мъки. Силата, за която хората бяха чужди, не знаеше милост и състрадание и поглъщаше всеки, оказал се на пътя й. След няколко минути Злото щеше да се добере до мястото, където лежеше Валдер, и тогава Рогът щеше да остане тук завинаги.
Тази мисъл накара архимага да се претърколи по гръб. Постави покритото си с тънък слой сняг лице под падащите снежинки и жадно започна да ги лови с окървавената си уста. Вятърът стихна и светът замръзна в ужас от предстоящата катастрофа, а снежинките нежно падаха в очакване на най-страшната в историята на града виелица. С нечовешки усилия, рискувайки всеки един момент да загуби съзнание, Валдер се надигна от заснежената улица и погледна в посока на кулата. Преди тя прекрасно се виждаше оттук. Но сега я нямаше. Валдер изобщо не се съмняваше, че е разрушена. Той беше чул как се пръсва магическото огледало, а освободената магия не би оставила и камък върху камък от кулата. Сега на мястото, където преди беше твърдината на Ордена, в безумен танц се въртеше черен смерч. За обикновен човек той, разбира се, щеше да е невидим, но магическото зрение на Валдер, дори и отслабено от болката, прекрасно различаваше черната фуния и стълба, издигащ се високо-високо в нощното небе.
— Не е смерч. Виелица е. Черна виелица — прошепна умиращият.
Валдер успя да се придвижи още малко, преди да падне отново, загубил вече и последните си сили. Падна точно в подножието на статуята на Сагот, намираща се на площадчето на Спящата котка. Горната част на лицето на бога беше скрита под слой пресен сняг и се виждаха само устните му. Богът на крадците се усмихваше на архимага с насмешлива, но в същото време одобряваща усмивка. Валдер погледна към мястото, където под слоя сняг би трябвало да се намират очите на бога: