— Трябва да спася Рога. Трябва.
Но Сагот все така се усмихваше и мълчеше. Снегът вече покриваше не само главата му, но и раменете, превръщайки статуята в смешен снежен човек.
Архимагът започна да бълнува. От болката вече не разбираше нито кой е, нито къде е. Като вода в ленива река Валдер бавно и постепенно започна да се превръща в лед. С всеки удар на сърцето животът напускаше тялото му и разумът му стигна ръба на бездната, от която връщане нямаше.
— Майстор Валдер, майстор Валдер! Събудете се, учителю! — вече цяла минута някой разтърсваше рамото на архимага.
Той искаше да отпъди тази досадна муха. Беше му много добре да си дреме така в снега и да си припява детската песен, която някога му пееше мама.
— Учителю, аз съм, събудете се — чу Валдер плач през сянката на наближаващата смърт.
Валдер с усилие отлепи станалите тежки като олово клепачи и видя надвесеното над него разплакано лице на Гани.
— К-какво… какво правиш тук? — едва изхриптя архимагът.
— Чаках ви, а то такива работи взеха да стават! — хлапето беше уплашено.
— Започна… — нова вълна болка заля Валдер и той стисна зъби, за да не изкрещи. — Вземи. Това е Рогът. Занеси го. На Арцис. Бързо. Може би той ще успее да спре всичко това.
— Не тръгвам без вас!
— Занеси го! Това е последната ми заповед към теб, ученико! Намери Арцис и му дай Рога. Кажи му, че го моля да те вземе за ученик. К-кажи… Кажи му, че всичко се е объркало. Кажи му, че сме разбудили нещо, което не ни е по силите да разберем. Виелицата.
Архимагът подаде с отслабващите си ръце Рога на момчето и се отпусна в снега.
— Хайде, бягай, в противен случай ще стане твърде късно. Спаси това, което все още може да бъде спасено!
Гани се поколеба, после кимна и хукна надолу по нощната улица, притискайки Рога към себе си.
— Бягай, хлапе, бягай — прошепна Валдер.
Сняг. Снегът се стелеше в плавен танц върху мъртвия архимаг, покривайки го с бяла пелена топлина и покой. Тихо шепнеше и пееше своята песен, знаейки, че скоро ще започне своя най-безумен танц.
Защото над Авендум надвисваше черна виелица.
Глава 11
Градът на сивите сънища
Облегнах се на напуканата мръсносива стена на къщата на улица Човешка и изстенах. Болката беше някъде в средата на гръдния ми кош. Замасажирах с ръка мястото. Болката постепенно се оттегли, отнасяйки със себе си и страшния ми сън. Но продължавах да съм там — на покритата със снежен килим Спяща котка, близо до статуята на Сагот. Не можех да повярвам, че съм жив и не лежа мъртъв на заснежения калдъръм в стария Авендум.
— Аз съм просто Гарет. Гарет, спечелил си в Авендум прозвището Сянката, а не загиналият преди няколко века архимаг Валдер — прошепнах тихо.
Гмуркането в призрачно-мъгливата паяжина на будния сън, стоварил се като тежка вълна върху мен, беше рязко и мигновено. Аз крачех бързо по улица Човешка и в този момент, подобно на стоварващ се от небето кошмар, се появи видението. Продължавах да бъда себе си и в същото време бях и Валдер. Съзнанието ми се беше разчупило на две като тънък ноемврийски лед. Съществувайки някъде там, в Закритата територия, уплашено притиснат до стената, крадецът Гарет беше преживял нов живот, или по-скоро парченце чужд живот, оказало се изненадващо реално и осезаемо. Не знам колко време беше минало, Фор не случайно ме предупреждаваше за странностите, случващи се в Закритата територия, но дори сега, вече буден и измъкнал се от лепкавата паяжина на кошмарните събития от миналото, аз усещах тъпа болка в гърдите от попадението на магията на вълшебника-шаман, а на лицето си — леката ласка на студа от несъществуващия в момента януарски сняг.
Твърде реален беше този странен сън. Или не беше сън? Може би нещо или някой специално ми разказа трагедията, разиграла се тук преди повече от двеста години? Кой знае? С трепереща ръка избърсах потта, избила на челото ми, и разтърсих глава, опитвайки се да прогоня последните остатъци от съня, станал мой малък личен кошмар.