Неприятно усещане, но поне сега вече знаех какво е това да умреш. И знаех какво в крайна сметка се беше случило в онази ужасна януарска нощ в старата кула на Ордена и как се е появило станалото вече легенда проклятие на Авендум — Закритата територия.
Виновен за настъпилата касапница се оказа този незнаен Господар, успял да изкуши Земел с власт и безсмъртие. Господаря. Кой си ти? Вече няколко пъти през последната седмица чувах това име — Господаря. Тайнствена личност, голяма загадка и главоблъсканица не само за мен, но и за заинтригувания от неговата персона Арцивус, а следователно и за Ордена. Вярно, аз вече със сигурност знаех, че този Господар и Неназовимия са напълно различни субекти. Прекалено различно беше отношението на Земел и на демоните към Господаря и към Неназовимия. Но демоните бяха загадъчни същества, а за съществуването на Земел не знаех нищо, защото всичко, което видях, беше един сън, така че спокойно можех и да греша. Стига! За истинската същност на Господаря нека да мисли Ордена, а аз сега трябва да си свърша работата и да се измъкна от Забранената или Закритата — на кой както му харесва — територия.
Изправих се и се отдалечих от къщата, до която просъществувах (проспах?) видението.
Странно място беше Закритата територия. И все пак може да се каже, че бях приятно разочарован. Толкова много слухове и ужаси се разказваха за нея в Авендум, а то! Тук беше доволно мирно и спокойно. Почти като в уютния парк на краля, макар че досега не бях дръзвал да се вмъкна във владенията на Сталкон. Сиво-сините гвардейци имаха доста орязано чувство за хумор. Първо ще разфасоват натрапника и чак после ще се заинтересуват кой им е дошъл на гости. Дворяни, с една дума.
От тишината и спокойствието на Човешка се породи изкушението да вървя открито точно по средата на улицата.
Когато прескочих през стената и се озовах в Забранената територия, аз не прецених добре и настъпих трупа на мъртвия доралисец, когото Гиганта беше преметнал тук с помощта на пиката. Изругах тихо и старателно избърсах кръвта на козлочовека от подметките на ботушите си. Не исках да привличам излишно вниманието на местните обитатели. Макар че сега, след това необяснимо видение и след като преминах половината от дългата и криволичеща Човешка, започнах малко да се съмнявам в слуховете за пренаселената с всякакви нечистиви и незнайни, но ужасно гладни същества Закрита територия.
Плановете за старата част на града, направени от старателните джуджета и които бях взел от Кралската библиотека, се оказаха гениално точни. Аз наистина се озовах на широката, полутъмна улица Човешка покрай ниска сграда с изгнила дървена врата. Трудно можеше да се прецени по избледнялата и ръждясала табела дали е била магазин или бръснарница. Поех си дъх, призовах и Сагот за всеки случай, и закрачих напред, сверявайки с картата в главата ми.
Улицата, както и очаквах, беше пуста. Пуста и… някак абсолютно нереална. Да, в безликите счупени прозорци тихо свиреше летния ветрец, понякога изскърцваше и се олюляше ръждясала табела от някой порутен магазин. До една от къщите имаше изгнила зимна шейна, по улиците стояха купчини боклуци — главно останки от разрушените от времето къщи и от покривите им — но живот нямаше. Ни призраци, ни човешки скелети, ни дори скелети на коне или кучета. Сивата мъждива светлина и бледото сребро на пълната луна създаваха картина на мъртъв, отдавна изоставен свят. И още нещо — липсваше станалата ми вече привична за три седмици юнска мъгла.
За моя неприятна изненада още щом изминах няколко десетки ярда по Човешка, магическото ми зрение внезапно отказа да действа. Цветовете избледняха, светът примигна и се разпадна на сенки и мрак. Изпитах силно желание да се върна назад, изведнъж се почувствах като безпомощно сляпо коте, попаднало в къщичката на зло куче. С доволно сериозно усилие на волята прогоних призрака на неочаквано връхлетялото ме малодушие далеко-далеко, някъде в най-малко посещаваните кътчета на съзнанието ми, откъдето той тихичко запротестира и пищейки, направи опит да се върне, но претърпя провал и млъкна.
Много се надявам в Храд Спайн да не ми се случи нещо подобно, в противен случай бих си останал там. Най-лошото, което изобщо може да се случи на човек, е изведнъж да се окаже в пълен мрак в огромни подземни зали, където не се знае кой живее и какво ще иска от мирния пътник.
И така, оказах се в мъртво и пусто кралство-гробище. Тихият шепот на вятъра, напяващ приспивна песен в къщите-трупове, и миризмата на мухъл и гнилоч бяха единствените ми спътници по улица Човешка. Понякога, по-скоро инстинктивно, се обръщах рязко назад и изтръпнал вътрешно, очаквах да видя някой или нещо, преследващо ме по петите, но всичко беше мъртвешки тихо. Крачех колкото се може по-тихо, наострил слух да уловя всеки звук в лятната нощ. В най-неочаквания момент оглушителната тишина избухваше и се пръскаше от внезапно пробудилия се вятър. Само и единствено вятърът виеше в черните дупки на мъртвите къщи, с тайнствен писък изскачаше изпод праговете, блъскаше в стените разбити кепенци, провокираше дрънчащите тенекиени стрехи и пак утихваше, потъвайки в своя неспокоен и лек летен сън.