Само един единствен път странен, а затова и плашещ звук накара по гърба ми да пробягат студени тръпки. Минавайки покрай някога богата, боядисана с избеляла зелена боя къща, чух тъничък и веднага пресекнал детски плач. Замръзнах, отскочих към отсрещната страна на улицата, слях се със сянката и се заслушах ужасено. Прозорците на първия етаж, откъдето се чу плачът, бяха заковани, и звукът, както ми се стори, дойде някъде от втория етаж. Зачаках, а сърцето ми блъскаше лудо като на птица, отчаяно молеща да я пуснат от тясната клетка. Чаках, слушах и се страхувах да чуя този детски плач, отчаян гневен вик на гладно бебе, изоставено от майка си на произвола на съдбата, плач, който нямаше място в това мъртво и страшно място. Но остана тихо и аз, изчаквайки още няколко минути, продължих пътя си. Вървях, като се озъртах постоянно, страхувайки се да повярвам на чутото. Постепенно страхът се оттегли и изчезна под напора на мисълта: дано не се случи някоя неприятност.
Стараех се да не вървя по средата на осветената от луната улица, но в същото време и да не се придържам прекалено към стените на мъртвите къщи. Те предизвикваха в мен някакъв инстинктивен детски страх, гледайки скръбно с разбитите си очи-прозорци, тъжно ококорени към мен от всички страни. Усещах, че къщите са мъртви, именно мъртви.
В същото време те гледаха. През цялото време по кожата ми пробягваха познатите мравки от опипващите ме погледи. А може би погледи нямаше и всичко да беше плод на моето развихрилото се въображение?
Много ми се искаше да плюя на всичко: на краля, на Храд Спайн, на картата, и да изчезна не само оттук, но и от града. Задържаше ме само угрозата от нарушаване на договора. Намиращата се отдясно зад къщите улица Гробищна, минаваща успоредно на Човешка, не ми добавяше и капчица оптимизъм. Всеки момент очаквах изненада, но тази изненада не бързаше особено да изпълзи на лунна светлина, за да изплаши, а след това и да излапа незнайно как попадналия тук Гарет.
Най-накрая видях къщата на съдията. Не знам дали действително в тази сграда е живял съдия или просто са лепнали това име на сградата заради някое събитие, но в плановете на града сивата триетажна грамада беше отбелязана като къщата на съдията.
Много вероятно наистина да е била на съдия, особено като се има предвид какви подкупи са вземали навремето кралските съдии. Сега нещата бяха доста по-различни. Сталкон притисна няколко корумпирани съдии, още няколко прати в Сивите камъни, а най-каръците — на ешафода. Оттогава съдиите започнаха да работят като добре смазани механизми, изработени от джуджета — бързо и точно, и най-важното — честно.
Веднага след къщата на съдията, ако можеше да се вярва на същите тези планове, имаше тясна уличка, водеща към Спящата котка, която, както и Гробищна, вървеше успоредно на Човешка, но от лявата ми страна. По принцип можех да продължа по Човешка и да стигна до Спящата котка по широката пресечка Овесена, но тя беше доста по-нататък, а Забранената територия не беше място, което предразполага към дълги и приятни нощни разходки. Кълна се в Тихите времена! Оттук колкото по-бързо изчезнеш, толкова по-добре за здравето, така че тясната уличка много навреме пресичаше пътя ми и съкращаваше двойно опасното пътуване.
— Х’сан’кор да ме изяде! — изругах под нос.
Съседната на съдийската къща се разпадна пред очите ми и една от рухналите стени затрупа пресечката, блокирайки пътя ми към Спящата котка. За съжаление не бях планинска коза, за да се изкатеря по новообразуваната барикада. Тук и демона Вухджааз щеше да си потроши краката. Налагаше се да вървя по обиколния път. Погледнах към притаените в нощта мрачни къщи. Колко ли още ще трябва да вървя до улица Овесена? Колко ли пъти ще трябва да играя на рулетка със съдбата, рискувайки да се натреса на незнайно кой?