„Едва ли. Следите са други, а и отпечатъците от зъби също.“
Изумено тръснах глава. Какви следи? Какви отпечатъци от зъби? За какво говоря? Та аз нищо не разбирам от това! Сякаш някой друг беше произнесъл мислено тези думи. Някой, който много добре знае навиците на тези същества, някой, разбиращ от остатъци от магически следи. Например този, който неотдавна се появи в моя сън. Архимаг Валдер. Не, глупости! И сам не си вярвам. Моята глава си е моя глава и там просто не може да има никакви думи на мъртъв магьосник!
Бързо се отдръпнах от трупа, предизвикал в главата ми нечии чужди, съвършено непонятни за мен мисли, и погледнах през прозореца.
Погледнах и едва не възкликнах чисто по детски. Прекалено рано започнах да се радвам, прекалено рано. Странностите на Забранената територия нарастваха лавинообразно. Точно като снежна топка.
Зад прозореца беше зимна нощ. Къщите отсреща бяха покрити със сняг. Както и улицата. На някои места дори имаше навяти преспи. Що за глупост? Преди десет минути отвън беше лято, а сега е истинска зима! С викове и смях по улицата притичаха няколко момчета, като едва не блъснаха увит в шуба дебелак в старинни дрехи.
Улицата беше оживена от десетки сновящи насам-натам хора. В къщите отсреща горяха огньове, а и самите къщи изглеждаха доста нови. Навън нощта тъкмо настъпваше.
— Последната нощ — прошепна в главата ми познатият глас на архимаг Валдер. — Нощта, когато умрях.
Подскочих от изненада, плюх на всички тези чудеса и като едва не избих вратата, изхвърчах от стаята.
Маса в средата на стаята, ваза с изсушени стръкове, които по-рано са били цветя, картини, книги, стол, скелет на пода. Прозорец. Зима. Хора, които са живели преди двеста години и които не подозират какво ще им се случи след няколко часа. Отново се оказах в стаята с изглед към зимната улица. Що за безмислици?! Поредният номер на Забранената територия? Отново минах през странната врата, но този път не я затворих след себе си.
Маса, ваза, цветя, мъртвец, прозорец, зима. Погледнах назад в стаята, където бях току-що.
Маса, ваза, цветя, книги, скелет с нагризани кости и бял, бавно падащ на улицата сняг. Някакъв омагьосан кръг.
Поне още двадесетина пъти се опитах да повторя епизода с преминаването през вратата, но с желязно постоянство се оказвах в една и съща стая. Щеше да е забавно, ако смехуркото беше попаднал тук заедно с мен. Нямаше как да остана дълго скрит.
— Обикаляш в една и съща стая, отразена хиляди пъти в реалността — отново същият тих и уморен глас.
— Кой си ти? — прошепнах уплашено, макар вече да знаех отговора.
— Не знам… — дойде отговорът след известно време — Аз съм аз. Жив съм благодарение на теб. Дори не аз, а само частичка от моето Аз. Нищожна искрица на подобие на живот.
— Ти си в главата ми! — извиках.
— Не се стархувай, ще си тръгна веднага щом напуснеш тази прокълната с магия земя, а засега позволи ми да живея, дори и да е за малко — гласът беше умоляващ и за миг ме разколеба, но бързо се овладях.
— Не! Махай се от главата ми!
— Познаваш ме, ти беше аз, когато всичко това се случи. Трябва да знаеш, че няма да те нараня, а дори ще ти помогна.
Умрял съм да търся помощ от някой, заселил се в главата ми, още повече без мое разрешение! Много ми се прииска да завия и да изчегъркам гласа на проклетия архимаг от ушите си.
— Ще ти помогна да се измъкнеш и да завършиш делото си — гласът беше тих, трябваше да се напрегна, за да разбера думите.
— Какво дело?
— Ти беше мен, а аз станах теб. Ти узна целия ми живот, а аз узнах твоя. Всички твои дела, всички твои задачи. Ние сме едно цяло.