— Ние не сме едно цяло! — ядосано ритнах черепа на мъртвеца и той се търколи към стената. — Това е моето тяло!
— Така да бъде — Валдер нямаше намерение да спори. — Позволи ми просто да заспя, когато всичко това свърши, и аз ще ти помогна да се измъкнеш оттук.
— Да заспиш? Как така да заспиш? В главата ми?
— Да, искам покой и забвение.
— Не! Хиляди пъти не, Х’сан’кор да ме изяде! Това си е моята и само моята глава!
— Добре — отвърна Валдер след кратко мълчание. — Ще ти помогна просто ей така, а после ще си отида. Ти си попаднал в огледало на времето. Прозореца. Излез през прозореца. Просто скочи и не мисли за нищо.
Гласът млъкна и аз се заслушах в себе си. Тишина, Валдер беше заспал или наистина си беше отишъл.
Прозорецът? Да се опитам да мина през прозореца и да се озова в зимен свят? И какво ще правя, ако изведнъж се окажа двеста години назад? Ще успея ли да се върна обратно или ще ми се наложи да прекарам остатъка от живота си в напълно непознато място? Архимагът мълчеше и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да последвам съвета му — да се измъкна от проклетата стая през не по-малко проклетия прозорец. Времето незабелязано отлиташе — още два-три часа — и щеше да започне да се зазорява. Трябваше да се измъка от това отвратително място преди първите слънчеви лъчи да обагрят хоризонта в червено.
Приближих до прозореца, който, както и хиляди други прозорци в Закритата територия, беше счупен, и погледнах навън. В лицето ме лъхна лек мразовит ветрец. Както каза архимага — разбира се, ако наистина е бил той, а не развихреното ми въображение:
— Просто скочи и не мисли за нищо.
Лесно беше да се каже! Да се засиля и да скоча през този прозорец с изкривена рамка и парчета старо стъкло по краищата! Макар че от някои богаташки домове съм си тръгвал и по-малко елегантно. Когато по петите те следват десетина разгорещени стражи, мечтаещи единствено да те разфасоват, не през прозореца, а направо през комина ще избягаш.
Прибрах огнения болт — лунната светлина, падаща през прозореца, и отразената от снега бяха напълно достатъчни за добра видимост. Замислих се, после извадих арбалета, насочих го към прозореца и дръпнах спусъка. Тетивата звънна и изстреля болта напред, но той изчезна и не се удари в стената на отсрещната къща. Просто изчезна и край.
— Яж ми черния дроб, демон от бездната! — изплюх аз и като се засилих, скочих в неизвестността.
Мярнах прозореца, лениво плаващата в небето луна, и снега, тихо падащ на земята. Подметките на ботушите ми удариха в каменната настилка, от инерцията не можах да се задържа, залитнах и се претърколих през дясното си рамо.
Изправих се. Рамото и хълбока ме боляха след удара в земята, но в момента не ми беше до това.
Видението изчезна, разтвори се, отнесено от вятъра на времето. Нямаше сняг, нямаше нови къщи с приветливо светещи прозорци, нямаше хора, бързащи занякъде. Само мъртвата улица Спящата котка. Мъртви къщи с мъртви прозорци. И лятна нощ. Значи бях попаднал където трябва.
Архимагът в главата ми се беше оказал прав. Изходът се оказа през прозореца. Погледнах назад към къщата на съдията. Ето прозорецът, през който скочих. Любопитството ми се събуди. Приближих до него и надникнах в стаята, където бях до преди малко. Маса, ваза, скелет. Врата. А по-нататък — тъмната дупка на коридора, водеща някъде навътре в къщата.
— Я да се махам оттук! — измърморих аз, отмятайки арбалета на гърба си.
В къщи повече няма да влизам, че като нищо ще остана в тях завинаги. Огледах се и като сверих с картата в главата ми, се устремих към улицата на Маговете.
Улица Спящата котка по нищо не се отличаваше от Човешка. Все същата пустош, все същите хиляди несъществуващи очи, наблюдаващи ме от изкъртените прозорци. Като че ли улицата беше по-тъмна, а и къщите бяха по-бедни, на по-богатите фасадите им гледаха към Човешка. Вървях бързо, придържайки се в сенките и полумрака, като внимателно се вслушвах в тишината на нощта и песента на унилия ветрец. На няколко пъти ветрецът донасяше разпокъсани, изкривени от разстоянието звуци на детски плач, но те бяха толкова призрачно далечни, че се постарах да не им обръщам внимание.
Минутите минаваха, мъртвите къщи се мяркаха отляво и отдясно. Веднъж се натъкнах на скелет на кон, проснат напреки на улицата. Костите му, както и останките на безименния труп в стаята-капан с вазата, бяха натрошени или по-скоро нагризани от нечии зъби. Дали не е бил моят приятел плачльото-смехурко? Заобиколих скелета, без да свалям поглед от нещо бяло, внезапно появило се далеч напред.