— У-у-у-у — като сто грешника скръбно виеше вятърът в мъртвите скелети на къщите.
Навсякъде миришеше на мухъл и прах, все едно си под леглото на скъперник. (Повярвайте ми, знам какво говоря. Веднъж ми се наложи да лежа под едно такова легло цели два часа, изчаквайки неочаквано появилият се собственик да се разтресе в гръмовното хъркане на здрав и щастлив от живота човек.)
В една от къщите вдясно от мен зееше огромна черна дупка и аз бързо преминах от другата страна на улицата — да не изкушавам съдбата, че не се знаеше каква гадина може да се е притаила там тази нощ.
Съвсем скоро наближих странното бяло петно и с интерес започнах да го изучавам.
Близо до дървена и доста порутена къща, по-скоро ресторант, с претенциозна табела във формата на дебела котка, пътят ми бе препречен от облак прозрачна сребристо-бяла мъгла. Кръгъл, пухкав и някак гальовен като невинно агънце, облакът висеше в средата на улицата, без да докосва с краищата си околните къщи. Създаваше впечатление, сякаш някой гигантски паяк не беше довършил паяжината си, зарязвайки я на произвола на съдбата. Краищата на облака се колебаеха и трептяха под полъха на ветреца, създавайки впечатление за вял живот. Мъглата изобщо не приличаше на юнската мъгла в Авендум — онази беше жълта и непрогледно плътна, а тази… Мъгла като мъгла, просто със странна форма и прозрачна. Но по някаква причина аз и за миг не се усъмних в магическия й произход.
Спрях на десетина ярда от неочакваното препятствие и се зачудих какво да правя по-нататък. Фор ме беше посъветвал да вървя по покривите, но дали ще издържат тежестта на човешко тяло след толкова време? Да се пробвам да мина бързо покрай него? Под прикритието на сенките, прилепен до стената на сградата? Да пробвам, разбира се, може, но какво точно ме грозеше? Ами ако изведнъж това незнайното реши да се приближи и да провери кой минава през територията му?
Зад сребристата мараня на странния облак се мярнаха очертания на човешки силует. Съдейки по ръста, това беше някакъв великан. Главата на силуета достигаше втория етаж на сградите до него.
Статуя. Статуя на Сагот. Е, Фор и тук се оказа прав, но как да се добера до скулптурата на бога?
Как, как? Мълчание!
Вече вдигах крак да тръгна покрай стената и да хлътна в сянката покрай облака, когато ме спря остър глас, прозвучал отново в главата ми:
„Спри! Не мърдай, ако ти е мил животът!“
Гарет си е послушен младеж, така че замръзнах като плашило в селска нива. Само след няколко агонизиращи удара на сърцето осъзнах, че пак ми говори архимагът. Наканих се да отговоря подобаващо на проклетия Валдер, когато той явно осъзна как смятам да му се навикам и ревна:
„Замълчи! Нито звук! Тази твар е сляпа, но със слуха всичко й е наред! Говори ми мислено, чувам те прекрасно.“
„Ти ми обеща да изчезнеш!“ — в момента мислех повече не за тайнствения облак мъгла, а за здраво заседналия в главата ми глас.
„А ако бях изчезнал? Къде щеше да бъдеш тогава? В устата на Ирил?“ — логично ми възрази той.
„И що за чудо е това?“
„Никой не знае. Рожба на Кронк-а-Мор. Виждал съм описания в древните книги, когато… — гласът направи пауза, — когато бях още жив. Стари гравюри на такива създания. Те са слепи и като паяци дебнат по изоставени пътища, чакайки случайни минувачи като теб. Ако е необходимо, чакат с векове.“
„И как ловуват?“ — попитах недоумяващо. Сляп ловец — това си е нещо ново.
„За тях казват, че имат отличен слух.“
„Нещо не ми се вярва. Отдавна трябваше да ме е хванал, ако всичко е така, както казваш“ — помислих недоверчиво.
„Не се ласкай, Ирил те е чул още преди двеста ярда. Просто чака сам да отидеш при него.“
„Няма да дочака. Намерил си глупак. Ще трябва да потърся друг път.“
„Само да отстъпиш назад и Ирил ще нападне — бързо отвърна архимагът. — По-добре не мърдай. Трябва да го заблудиш.“
„Интересно как? — изсумтях аз, като не откъсвах напрегнат поглед от безгрижно люлеещия се облак. — И какво значение има за теб, ако ме изяде?“
Валдер дълго мълча. Вече започвах да си мисля, че всички тези невероятно странни гласове са плод на въображението ми.
„Отново получих шанс за живот. Живот без болка. Живот, а не сиво нищо, от което е невъзможно да попаднеш нито в мрака, нито в светлината. По-добре живот в чуждо тяло, дори и като неканен гост, но все пак живот. Позволи ми да спя, няма да ти преча, а може и понякога да успея да ти помогна. Не ме гони… Моля те!“ — гласът на мъртвия архимаг излъчваше молба и ужасен копнеж.