Зомбитата все още хриптяха долу и аз се ухилих, виждайки как Едноръкия с настървение се опитва да разбие здравата врата на гномите, за да проникне в сградата и да се добере до мен. Е, на теория има всички шансове да излапа Гарет. След шестстотин години. Подсмихнах се още веднъж, прехвърлих арбалета от едната ръка в другата и тъкмо щях да тръгвам, когато забелязах на около дванайсетина ярда от мен огромна неравна дупка в покрива.
Да, все пак времето беше прояло с безпощадни, незнаещи милост зъби това, което не бяха успели да направят всички крадци на Авендум. Беше пробило отвор в надеждната защита на банката. За миг ме обзе изкушението да сляза долу и да разбера наистина ли е толкова богат кланът Хиргзан, както говореше мълвата. Но в момента парите щяха само да ми пречат, а и нямах особено желание да слизам в тъмната паст на дупката, още повече че покривът около нея най-вероятно не беше по-дебел от крилете на пеперуда, и следователно можеше да рухне под мен във всеки един момент и да изпрати нещастния Гарет в мрачната неизвестност.
— Е, на следващия смелчага, избрал да посети банката, много ще му провърви — промърморих аз и продължих по пътя си.
Времето сега беше най-ценното нещо, което имах, и трябваше да побързам, ако не исках да срещна първите лъчи на слънцето в Забранената територия.
Засилих се и прескочих на покрива на съседната сграда. После пак засилка и скок. Засилка — отново скок. След два квартала вече дишах като разлютен глиган.
Веднъж стъпих на лошо закрепена керемида, тя се плъзна и аз като по чудо успях да се вкопча в корниза, обикалящ около цялата къща, като съответно увиснах на ръце. Слава на Сагот, измъкнах се. В друг случай прогнилият от времето наклонен покрив започна да се разпада точно под краката ми. Хвърлих се към следващия, усещайки как под мен всичко се тресе, а зад гърба ми се раздаде грохот на падащи керемиди и дъски. Успях да отскоча силно и да се прехвърля на следващия покрив, трошейки с ботушите си няколко продълговати, ярко червени и непотъмнели от времето керемиди.
— Виж ти — измърморих мрачно, гледайки как от къщата, на чийто покрив бях току-що, се издига вековна прах, вдигната от падналите дъски.
Покривът вече го нямаше, само голите стени блестяха самотно.
Облаците прах бавно се кълбяха на лунната светлина и някак неусетно започнаха да приемат чертите на гигантски човешки череп, и аз, решавайки да не дочакам какво ще последва, побързах към улицата на Маговете, която вече беше съвсем близо.
Докато обикалях по покривите на няколко пъти видях зомбита, вяло крачещи по улица Спящата котка. Първият път чух създанието на стотина ярда от себе си. Мъртвецът хриптеше долу и с отпусната, леко подскачаща птича походка се разхождаше на зиг-заг по полутъмната улица. За щастие съществото не вдигна глава да се полюбува на пълнолунието, така че не забеляза подскачащия от покрив на покрив човешки силует. Втората среща се случи малко по-късно. Петима мъртъвци учудващо мълчаливо стояха около фонтана, тъпо вторачени във видима само за тях точка. Изглеждаше сякаш погледите им бяха приковани от нещо пленително и невероятно, от което е просто невъзможно да откъснат мъртвите си очи. Не знам, може и наистина да беше така. Зомбитата напомняха на някакви ужасни статуи, създадени от побъркан естет от болница Десетте мъченика. Отново благодарих на Сагот, че бях решил да премина оставащия път по покривите на сградите, а не по улицата — щеше да е сериозен проблем да се отърва от толкова много ходещи мъртъвци, ако се натъкнех на тях.
Последен скок — и се оказах на покрива на сграда, чиято фасада гледаше към улицата на Маговете. Улицата беше много по-къса от Спящата и Човешка, така че целта на нощната ми разходка беше вече много, много близо. Но се появи проблем — нямаше съседни сгради, по които да продължа. Имах чувството, че нечий гигантски език просто ги е облизал от този свят. Празните черни квадрати на мястото на липсващите сгради изглеждаха като самотни острови в света на тайнствения и потънал в паяжини сън на Закритата територия.