Облакътих се на потъмнял от времето комин, свалих оцелялата ръкавица и без да гледам, я захвърлих настрана. Тя така или иначе не ми трябваше вече, нали нещастната й сестра остана в качеството си на трофей при плачльото-смехурко.
Имах два варианта за по-нататъшно придвижване към целта. Първият — да се спусна долу и с риск за кожата си да пробягам краткия път до кулата на Ордена. Вторият — рискувайки да си счупя главата, да скоча на сградата, намираща се на отсрещната страна на улицата. Въпреки глупостта на замисъла, вторият вариант беше за предпочитане пред първия. На покривите беше много по-безопасно, защото да бягаш по полутъмните улици си беше все едно да танцуваш джанга върху тънък лед. Трябваха ми два опита, за да прехвърля въжето през широката улица. При втория свободният край достигна до отсрешния покрив и старателно прилепна към него.
За собствено успокоение дръпнах въжето няколко пъти, проверявайки надеждността му. Определено ме устройваше. Сега оставаше да направя едно от най-големите и самоубийствени безумства. А именно — да скоча от покрива на сградата, да прелетя над улицата и да стигна до къщата отсреща. Няколко пъти в живота си бях правил този номер, макар тогава да бях малко по-млад. Но на паяжината имах доверие.
Крачка в пропастта, улицата направи рязък скок към мен, и вече летях над нея, стиснал с две ръце въжето, което изведнъж взе да ми изглежда много тънко и ненадеждно. Стената на сградата с тъмни прозорци стремително приближаваше, заплашвайки да ме сплеска на питка. Инстинктивно протегнах крака в напразен опит да омекотя удара, но паяжината изведнъж се втвърди, превръщайки се от гъвкаво и еластично въже в нещо съвсем друго. Права и твърда тояга, която зависна във въздуха заедно с мен, а след това бавно, бавно започна да приближава сградата. Веднага след като докоснах с крака сивата стена, твърдостта на въжето изчезна и то внимателно ме изтегли на покрива на сградата.
— Това е — прошепнах на себе си, докато се опитвах да си огледам ръцете.
Без ръкавици не беше особено приятно — така се бях вкопчил във въжето, че по дланите ми имаше червени ивици. Както и да е, ще оживея.
Къщите по улицата на Маговете изглеждаха много по-нови, най-малкото покривът под краката ми не стенеше от старост, заплашвайки да рухне в най-неочаквания и неподходящ момент. Продължих пътя си, тъй като нямах време за губене — утрото беше съвсем близо.
Извиваща се и криволичеща като пияна змия, улицата на Маговете изобщо не приличаше на идеално правите, начертани сякаш с линия Спяща котка, Човешка и Гробищна. А и къщите изглеждаха доста по-богати, въпреки криволичещата улица и не най-престижния район на града. Едва ли не на всеки втори покрив имаше изящни ветропоказатели, изобразяващи някое магическо животно или просто птичка или катерица.
На няколко фасади зърнах пищни статуи, украсяващи стените на къщите. Но какво изобразяваха тези творби на скулптори от миналото нямах време да гледам — цялото си внимание бях насочил към това да не падна от поредния стръмен покрив.
Нагоре. Надолу. Скок. Приземяване. Нагоре. Надолу. Скок. Приземяване. Отново нагоре! Рутина! Движех се като механизъм на джуджета — отмерено, точно, без да губя и грам излишна сила. Скачах по покривите, абсолютно уверен, че сега нищо страшно не може да се случи.
И тази увереност ме подведе. След поредното приземяване на един привидно здрав покрив спрях да си поема дъх и притеснено погледнах към звездите. Нямаше да успея, да ме отнесе Неназовимия дано!
И тогава се случи. Под мен се раздаде тъжно проскърцване — така скърцат старите врати в изоставени къщи. Покривът поддаде под краката ми, аз размахах ръце, опитвайки се да запазя равновесие и да не падна от третия етаж право на каменната настилка, и в същото време се опитах да отскоча по-далеч от пропадането. Но неуспешно. Покривът пропадна под краката ми и аз го последвах. Мярнах стени, пушилка, вдигнала се от срутения покрив, звездно небе. Мрак…
Глава 12
В мрака
Предполагам, че не съм бил много дълго в безсъзнание. Когато отворих очи и погледнах към небето, звездите почти не се бяха изместили, а и луната беше ярка, а не избледняла като пред зазоряване. Изстенах и направих опит да седна. Успях, изглежда костите ми бяха непокътнати, което неимоверно ме зарадва. Ако бях счупил някой крак или, да не дава Сагот, гръбнак, сега щях да лежа на пода, чакайки идването на утрото.