Подът тук-там тлееше, а на едно място, в центъра на стаята, вече се появяваха неуверени огнени езичета, рожби на огнената магия. Бързо ги стъпках — само това оставаше, да привлека с огън още някой местен. Макар че най-вероятно всички наоколо бяха чули грохота на избухналата магия и да се тревожа за огъня след подобен шум си беше, меко казано, тъпо. А може никой да не е чул. В Забранената територия, както вече отбелязах, със звука ставаха странни неща.
Устните и брадичката ми бяха някак влажни, разсеяно прекарах ръка по тях и я погледнах. Да пукна дано! Кръв. Изобщо не бях забелязал как е потекла от носа ми. Явно причината беше във въздушната стена, приветствено ударила ме в лицето. Призовавайки всички демони на мрака да се стоварят на главата на проклетата твар, аз отметнах глава назад, изчаквайки кръвотечението да спре.
— Благодаря, Валдер, ти ми спаси живота — промърморих аз, но отговор не получих.
Архимагът отново беше изчезнал.
Кръвта бързо спря и аз, вдигайки хвърлената на пода ръкавица, избърсах изцапаното си лице. Огледала нямаше, така че ми остана само да се надявам, че почти не е останала кръв по лицето. Хвърляйки мръсната и ненужна ръкавица на пода, аз излязох от стаята, като междувременно презаредих арбалета с обикновени болтове с тайната надежда, че тук няма да срещна нищо по-ужасно от плачльото-смехурко. А и не исках да губя магическите заряди преди Храд Спайн. Не се знаеше какви приятелчета щях да срещна в подземните му зали.
С крайчеца на окото си забелязах дървена стълба, водеща надолу към улицата. Нямах никакво желание да вървя по старите покриви. Достатъчно синини получих, не ми се искаше пак да пропадам и да рискувам да си счупя гръбнака.
Стълбата тъжно скърцаше и стенеше, но не се разпада под краката ми, за което й поднесох искрените си благодарности. След това се замислих и добавих благодарности и към Сагот за търпението му към лудориите ми. Сивожълтият правоъгълник, образуван от блуждаещите сенки и лунната светлина навън, ярко изпъкваше на фона на тъмната стена на мястото на липсващата врата. Минах през него към улицата на Маговете и като се придържах плътно до стените на мрачните къщи в най-тъмната сянка, хукнах към кулата на Ордена.
Вътрешно, с непостижимо само по себе си чувство, усещах как капките време безжалостно изтичат и съвсем скоро утрото ще се появи и ще прогони нощта. Още час, дори по-малко, и тъмният хоризонт ще се озари от неуморната лятна зора, след която ще последва и утрото. Утро, което в дадения случай ще означава гибел за всичко живо, намиращо се в този момент в Забранената територия. Забързах ход, плъзгайки се в сенките, слях се в едно цяло с тях и затанцувах със сивите си приятелки под звуците на музика, която чувах само аз.
Танцувах със сенките и сенките ме носеха на своите пепеляви лебедови крила. Напред и само напред, там, където тясната улица се разширяваше, превръщайки се в неголям площад, приютил кулата на Ордена.
Не забелязах как се озовах на границата на улицата на Маговете и площада. Спрях, прикрит в плаща на сянката, хвърляна от стара двуетажна къща без покрив. Срещу мен имаше още една къща, последното човешко жилище преди празния площад. Въпреки че не беше точно така. Площадът не беше празен. Като ням укор, ужасна болка и страшна руина на два етажа стоеше самотната и мъртва стара кула на Ордена. Силата на Кронк-а-Мор не я беше пощадила — нищо не беше останало от миналото величие и изисканост на постройката. Черната виелица добре беше поработила над някога прекрасното творение на маговете на Ордена.
— Земел, Земел, какво направи! — простена Валдер.
Да, катастрофата е била ужасна, изобщо не завиждах на хората, имали нещастието да са наоколо, когато се е разбушувала неуправляемата стихия. И камъче не беше останало на голия и абсолютно чист площад, заобиколен от скелети на къщи и облян като приказна поляна от пречистващата светлина на отиващата си луна. Но нали кулата е имала не три етажа, а много повече, и по време на експлозията останките им би трябвало да са се разпръснали по целия площад. Но ги нямаше. Беше чисто и празно. Просто са се изпарили и край.
— Колко време ще стоим тук? Времето изтича! — гласът, раздал се неочаквано от непрогледния мрак на отсрещната къща, ме накара да се отърся от мрачните мисли и изненадано да се загледам в тъмното, откъдето дойде.