Поредният снаряд удари кулата точно над главата ми, но, както и предишния, отскочи от нея и полетя обратно. Явно дори след преживения унищожителен катаклизъм тя беше съхранила в себе си частица магия, не позволявайки на никого да я замерва със заклинания и да разрушава стените й. Слава на Сагот, най-накрая намерих вратата! Беше на западната страна на кръглата кула, точно както я бях видял в будния си сън, когато временно бях Валдер. Огромна масивна бронзова врата. Задърпах трескаво халката, но вратата дори не помръдна. Ключалки липсваха, така че шперцовете не вършеха работа, а проклетият призрак, скрит сега от стената на кулата, скоро пак щеше да се появи и да започне безумната си стрелба. Дръпнах за последно вратата, после я изритах и ядосано изругах. Времето изтичаше. От една страна призрака, а от друга — настъпващото утро. Хвърлих бърз поглед към звездите. Само Короната на севера и Летен букет все още се виждаха ясно, останалите съзвездия бяха практически невидими. Луната бледнееше, буквално минута — и светлината, озаряваща кръглия площад, ще стане разсеяна и бледа.
Двадесет минути — и ще е утро. Край. Ако не се случеше някакво малко чудо, никога няма да се измъкна от територията, това беше сигурно. Можех вече да се считам за покойник! Ако преди това не ме убие нямащият мира побъркан призрак. Мърморенето на мага се раздаде съвсем близо.
Да се скрия в кулата? Може би ще мога да изчакам там до следващата нощ? Вкопчих се в тънката сламка надежда и отчаяно напрегнах мишци, за да открехна поне малко проклетата врата.
Никакъв ефект. Нямаше да вляза в кулата, всичките ми усилия се оказаха напразни. Тъкмо се канех да хукна към спасителните къщи, когато гласът на Валдер в главата ми произнесе: „Отвори се, това съм аз“.
Вратата плавно се отдръпна, пропускайки ме приятелски в мрака на мъртвото здание.
— Ето те-е-е! — тържествуващото ехо се раздаде точно до ухото ми, аз бързо скочих под закрилата на кулата и вратата рязко хлопна, оставяйки ме в непрогледна тъмнина.
Секунда по-късно нещо със страховит трясък се блъсна в нея. Упоритият призрак изобщо не искаше да се успокои. Интересно, да не би да се кани да разбие вратата и да ме измъкне като охлюв от черупката му?
„Не се притеснявай — отговори Валдер на моите мисли. — Това няма да причини никаква вреда на вратата, тя е създадена специално за такива удари. Ще пусне само свои и то по заповед на архимаг. Оня отвън никога няма да влезе тук.“
„Кой е този призрак?“ — попитах, докато опипвах в пояса за „светлинка“.
„Не знам, не го познавам“ — в главата ми изскочи асоциация за свиване на рамене.
„Мога ли да изчакам тук през деня? В кулата безопасно ли е?“
„Уви, приятелю, мисля, че не. В тази част на града няма безопасно място. Съжалявам.“
— Сагот! — двадесет минути и край.
Трябва да правя нещо. Трябва да се занимавам с нещо, иначе ще завия от мъка.
Прошепнах заклинанието, като не пропуснах преди това да си затворя очите, и „светлинката“ весело грейна. Държейки я пред себе си, аз огледах вече познатата ми от съня обстановка. Всичко беше същото, с изключение на това, че стените бяха обгорени, а на пода лежеше еднокрак човешки скелет. Костите на втория крак се търкаляха наблизо.
„Стар приятел“ — тъжно прошепна Валдер.
Приятел? О, да! Архимаг. Как му беше името? Илай? Не… Илио. В непосредствена близост до човешкия скелет лежеше овъгленото трупче на дете… Не, гхол. Точно като в съня.