Но нямах време да разглеждам, трябваше да вървя нагоре, където, по думите на Арцивус, беше разположен архива. Трябваше да намеря плановете на Храд Спайн и да изчезвам, тъй като в мен се зароди поредната безумна идея. В главата ми Валдер тихо се засмя, очевидно одобряваше плана ми.
Полетях по черната мраморна стълба, която като гигантска змия се усукваше около централната черна колона. Светлината измъкваше от мрака изрисуваните по колоната фрески с теми от историята на Ордена. Ето го вторият етаж, ето я и вратата, водеща в архива. Случайно вдигнах глава. Третият етаж беше все едно отхапан, краищата на стълбата стърчаха в нищото, над мен беше предутринното небе. Това беше всичко, останало от величието на кулата на Ордена.
Втурнах се през вратата и се озовах в широк и дълъг коридор. Светлината освети изгнили султанатски килими на пода, изящна резбована мебел, гоблени по стените и нито една врата.
„Напред! Залата на архива е по-нататък!“
Затичах се, стените се плъзгаха покрай мен, но желаната врата я нямаше. Коридорът изглеждаше безкраен, явно маговете на Ордена бяха направили нещо с пространството, за да разширят малко помещенията в кулата.
„Спри!“
Едва не подминах някаква врата вдясно от мен. Вратата беше полуотворена, сякаш някой спешно бе напуснал архива. Може и така да беше — магът, който се е върнал от Храд Спайн и е трябвало да мине с картите през Закритата територия, така и не се беше върнал в Ордена. Голям майтап ще е, ако изобщо не е стигнал до тук. Отворих вратата и влязох в огромно помещение. Времето беше съвсем малко. Десетина минути — и слънцето ще се покаже.
Хм-м. Не беше лошо. Кралската библиотека би се пръснала от завист. Дори в нея нямаше такова количество магически книги и древни томове. Рафтове, рафтове, рафтове. Книги, книги, книги. И всичко беше пропито с магия. Външен човек можеше с часове да обикаля и пак да не намери търсеното. Х’сан’кор да изяде покойната ми баба!
„Направо! — изрева Валдер. — Сега наляво! Продължи по този рафт, като свърши — пак наляво! Точно така. Напред, още напред, още напред… Спри! Обърни се! Това е!“
Запъхтян, аз се озовах пред изящна кристална масичка, на която самотно стоеше голяма черна кутия, украсена със сребърни елени. Капакът й беше вдигнат и аз различих свитък документи. Ето за какво бях дошъл! С треперещи ръце сграбчих съкровището и го пъхнах в чантата си. Време беше да изчезвам.
— Шдуъйрук! — завиках с всички сили. — Шдуъйрук, аз съм!
Няколко мига нищо не се случи. За това време успях порядъчно да се изпотя, опасявайки се, че планът ми няма да сработи. А после направо от рафта излезе моят познат демон с глава на овен. Черна, с малинови петна. Сладур.
— Е? Намери ли Коня? — зелените очи яростно блестяха.
— Отнеси ме до края на Закритата територия, в началото на улицата на Покривчиите — съвсем учтиво и възпитано помолих аз.
Но демоните явно не ги учеха да бъдат учтиви и възпитани.
— Ти да не си изкукал, човече? — изсъска Шдуъйрук и ме сграбчи за гърдите. — Или си препил? Аз да не съм ти слуга?
— Трябва да се махна от тук! — не ми беше до спорове с тази твар. — Отнеси ме, където те помолих, и ще ти кажа къде ще получиш Коня!
Демонът ме изгледа ядосано и подозрително, очевидно се чудеше как да ме изяде, но накрая разумът все пак победи. Той разтвори черните си пръсти и ме пусна.
— Добре, ще те отнеса, където искаш, но ако лъжеш, ще ти изсмуча мозъка от костите.
— Чудесно — поех си дълбоко дъх аз.
Ако на негово място беше братчето му, „умния“ Вухджааз, вече щях да съм в корема му!
— Готов ли си, човече? — овенската глава на демона ме наблюдаваше с интерес.
Очевидно все пак беше решил да опита по-късно костния ми мозък.
— Да — без да гледам, сграбчих няколко древни книги от близкия рафт.
Какво да се прави, професия. Някои хора биха дали луди пари за тези книги — това си беше бонус, щом така и не успях да надникна в гномската банка.
— Аз само да взема…
Шдуъйрук ме сграбчи за яката и ме придърпа към себе си.
Пляс!
Миг — и ме връхлетя стена, още миг — и нещо сиво се мярна пред очите ми, а ушите ми заглъхнаха, сякаш натъпкани с памук. Следващ миг — и аз вече стоях, примигвайки изумено, до магическата стена, а пред мен в отстъпващия здрач се виждаше улицата на Покривчиите.
— … няколко книжки — завърших прекъснатото изречение.