— Ти и така ги взе — изсумтя демонът. — Е, къде е Камъка?
— Ела в сряда в „Нож и брадва“ точно една минута след полунощ. Там ще ти дам твоя Кон.
Шдуъйрук приглушено изръмжа и оголи зъбищата си.
— Усещам, че лъжеш.
— Защо да лъжа? — свих рамене и нервно погледнах към небето. Две минути до разсъмване, не повече. — Винаги можеш да ме намериш. Но ела точно на минутата, в която ти казах, иначе Коня може вече да го няма.
— Не ме учи, малко змийче! Ще дойда! — изръмжа демонът и изчезна в стената на близката къща.
Поех облекчено дъх, внимателно поставих книгите отгоре на стената, покатерих се на нея и бях на път да скоча, когато си спомних за нещо недовършено.
„Валдер, трябва да си отидеш.“
„Благодаря ти, тръгвам си“ — веднага се раздаде гласът на архимага.
„Благодаря ти и довиждане. Живи в светлината.“
Почувствах как нещо изчезна от мен. Архимагът си отиде.
Скочих от стената, протегнах ръце и взех магическите книги. Е, това беше, направих нещо, което никой не беше правил преди мен — прекосих от край до край Закритата територия. Вярно, с мошеничество и като се възползвах от помощта на демон, но за това другите не е задължително да знаят. А сега да спя, да спя, да спя.
Тъкмо тръгвах, когато иззад стената се разнесе вик на болка:
— Гарет, спаси ме!
Сложих книгите на земята, подскочих, хванах се за горната част на стената, набрах се и погледнах кой ме вика. По улицата на Покривчиите, накуцвайки, препъвайки се и падайки, тичаше човешка фигура. В нея разпознах Шниг. Значи беше оцелял. Въпреки че притискаше едната си ръка към тялото и влачеше десния си крак, но беше оцелял. И не просто оцелял, а беше пробягал цялата гигантска улица на Покривчиите, след това, явно забелязвайки как минавам през стената, се беше вкопчил в единствения си шанс. Сам не би могъл да се прехвърли през стената, а ето че аз можех да му помогна.
— Гарет, не ме оставяй, моля те! — изкрещя той.
Не се отличавах с особена любов към ближен, който мечтае да ми забие нож в ребрата, но трябваше да помогна на Шниг. Това беше великолепен шанс да науча повече както за клиента му, така и за тайнствения Господар.
— По-бързо! — извиках на бързащия крадец. — Забързай! Всеки момент ще съмне!
Простоватото лице на крадеца застина в израз на отчаяние. Напъваше с всички сили, но до стената оставаха повече от двадесет ярда.
— Хвани ме за ръката! — протегнах му ръка, но от стената не слязох, предпочитах тялото ми да е в града на Занаятчиите.
Шниг не успя. Хоризонтът избухна в розово и разпръсна тъмнината от небето. Рязко се дръпнах назад и се плъзнах по стената обратно, но все пак успях да видя как бедния Шниг от всички страни бе ударен от ослепителни лъчи пурпурна светлина. Миг по-късно от другата страна на стената се чу сподавен вопъл — и тишина.
— Армия пияни джуджета да ме стъпче — промърморих потресен и поклатих глава.
Сагот само знае какво става под носовете ни.
Ужасно се уморих, да даде Сагот да се добера до легло, оттам и залп на гномски оръдия няма да ме вдигне. Взех от земята тежките книги, притиснах ги към себе си и със забързаната походка на тръгнал по много важни и неотложни дела човек закрачих през пробуждащите се квартали в града на Занаятчиите.
В тази част на града ставаха с първи зори. Занаятчиите казваха сбогом на съня още докато другите спяха. Ако искаш да печелиш, ставай по-рано. Хлебарят вече разпалва пещта си, от неговия дом приятно мирише на прясно тесто; млекарят бърза нанякъде, бутайки пред себе си количка, отрупана с метални бидони; в Пристанищния град бързат калайджии; отчаяно прозявайки се, бърза по пътя си все още несъбудил се напълно бояджия. Още едва-едва просветваше, а трудещите се хора вече бяха на крак и се заемаха с обичайните си задължения.
Вятърът донесе звуци на коване от квартала на Оръжейниците и Ковачите. Аз лично не завиждах на живеещите в близост до тези райони на града. На няколко пъти градските старейшини имаха идеята да вземат всички работещи с метал и да ги преселят в Предградията, но всеки път кралят се противопоставяше на тази идея. И по принцип беше прав. Ако неочаквано Авендум бъде обсаден, тогава ковачите и оръжейниците, заедно с техните работилници и цехове, щяха да станат изключително ценни за отбраняващите се, а когато идва враг, по-добре ценното да е зад стените, а не пред тях.
— Я да тръгваш! — стара хилава бабичка размахваше също така стара и разчекната метла към валящ се по земята пияница. В града на Занаятчиите не обичаха мързеливците. — Ставай, ставай! Виж го как се е пльоснал!