Мисля, че след съобщението, че нощните демони завинаги са прогонени от Авендум, броят на пияните, не успели да се доберат до домовете си и заспали на улицата, рязко се беше увеличил.
Градът продължаваше да си живее и изобщо не обръщаше внимание на това, което се криеше зад бялата стена на Закритата територия. За двеста години хората свикват и с такова страшно съседство.
— Е, има си там зло, но нали стои зад стената, стои си тихо, не закача никого, не ни посяга, не ни пречи да си живеем. Така че какво! Дедите ни са живели така, бащите ни също, сега и ние така живеем. И за нашите внуци и правнуци ще е достатъчно!
Така мисли почти всеки в града.
— Може би ще ни се размине, няма да ни засегне, ще изчакаме, ще го преживеем, Орденът за какво е?
Понякога ти писва от тези глупаци, иска ти се точно такова зло да ги сполети! Това е все едно да седиш на буре със запален фитил под ясно небе и да се надяваш, че ще завали. Наясно съм, че с тази язва насред града, Забранената територия, не може да се направи нищо, но и да си затваряш очите, надявайки се, че боговете ще те спасят, също не може! Защото…
Пфу! Уморен бях, много уморен, щом започнах сам със себе си да споря на философски теми.
Скоро градът на Занаятчиите остана зад гърба ми, хората бяха малко и аз набързо пресякох още полупразната в тези ранни часове на деня част от града. Някои ме гледаха подозрително, явно видът ми беше съмнителен, но конкретно днес изобщо не ми пукаше за тях. Какво от това, че лицето ми бе по-мръсно, отколкото на риещ земята трол, че по брадичката ми имаше засъхнала кръв, а ризата ми бе сякаш са я драли озверели мартенски котараци? Да не говорим за ножа на бедрото ми, странния арбалет на гърба, торбата, книгите в ръката, мрачната физиономия и навъсения поглед. Изобщо, мотае се тук някакъв тип — да се чудиш дали да се криеш или да викаш стражата.
А на вас какво ви влиза в работата, господа граждани? Не виждате ли, че съм уморен? Вървя си, без да закачам никого, по своите си важни и не толкова важни работи.
Моята не съвсем радостна физиономия отблъскваше любопитните и аз необезпокояван стигнах до площада на Катедралата. За щастие по пътя не срещнах нито един служител на Лантен.
Провървя ми. Бях улучил времето за смяна на патрулите. Едните стражници отиваха да спят, а другите тъкмо напускаха казармите. Ако се бях сблъскал с тези глупаци, нямаше да избегна разпита. Стражниците сутрин са настървени, поне докато не се уморят от цял ден обикаляне, и не можеш да ги баламосаш.
Приближих портите на Катедралата, където ме посрещнаха вече познатите ми старци-жреци. Създаваше се впечатлението, че тези стари развалини така и не бяха напускали поста си, откакто ги видях за последен път. Кой ги знае! Може и наистина да беше така. Двамата старци ме огледаха с не особено радостни погледи, но тук не ги бяха сложили да мислят, а с много важна и отговорна задача — като отвъдморски папагали да повтарят една и съща фраза:
— Ти бориш ли се с Мрака в себе си?
А! Точно това имах предвид! Папагали!
— Аз унищожавам Мрака — отвърнах уморено, с намерението колкото е възможно по-скоро да приключа с цялата тази глупава помпозност и да заблудя неуморимите жреци.
— Тогава влез и се обърни към Тях — отговори ми някак вяло и неуверено вторият жрец.
Най-вероятно моят вид не предразполагаше към дълги теологически беседи.
— Веднага ще се обърна — промърморих аз, насочвайки се към жилищата на жреците на Сагот. — Особено към онзи, който взема по жълтица за идиотски съвети.
Фонтанът във формата на рицар и огр все така весело си ромолеше, бълвайки водопад искряща вода. Около статуите на боговете се въртяха свещеници. Сутрешно почистване, докато още не са се появили енориашите. Един от жреците внимателно търкаше с кърпа лицето на Сагра, друг слагаше букет цветя в краката на миловидния Силни. На мен не ми обърнаха внимание, което ни най-малко не ме обиди.
Пред арката, предизвикваща в главата ми не най-приятни спомени, спрях. Поколебах се за миг и направих крачка. Нищо не се случи. Никаква свръхумна твар не се канеше да ме хваща. Странно. Възможно ли беше да се е случило нещо? Поразходих се напред-назад, очаквайки кога най-накрая някой ще се накани да ме сграбчи. Безрезултатно. Да го отнесе мрака този Вухджааз! Изплюх се и се затътрих към покоите на Фор.