Елин Пелин
Пролетна измама
Рано в света неделя отец Игнатий се метна на своето пъргаво врано конче, прекръсти се, излезе из широките манастирски порти и се спусна надолу към полето да обиде ниви и ливади.
Зад сините планини на изток, из едно море от светлина и слава, се показваше пламналото лице на майското слънце и събуденото зелено поле широко и весело се къпеше в лъчите му и празнуваше. Навсякъде миришеше на пролет, на зеленина, на вретенила ръж, на цъфнали овошки. Нейде се обаждаше гугутка, по отрупаните с цвят сливаци бръмчеха пчели. По синурите подвикваше пъдпъдък, по трънаците любовно се боричкаха немирни врабчета, вдигаха се на облаци и с цвъркот изчезваха над зелените нивя. Сърцето на пролетта биеше усилено, бързо и новият живот над земята трескаво се готвеше дя използува хубавия ден. От близкото село се носеше набожен ек на камбана и приятно трептеше в пресния сутрешен въздух.
Всичко това радваше отец Игнатия. Той бодро седеше на кончето си, а то вървеше живо, пръхтеше самодоволно с ноздри и игриво се перчеше. От време на време ездачът гладеше гиздавата му грива и приятелски му говореше:
— Лука! Лука! Ах ти, Лука!… Драго ли ти е, сине?
Лука разбираше, пръхтеше по-силно и триеше светла грива о ръката на господаря си.
Отец Игнатий не бе излизал скоро от манастира, та сега напредналата пролет го увличаше и някак го трогваше. Той се радваше на бухналото в зеленина поле и лицето му сияеше. Разговаряше с пчелите, които бръмчеха, и с пъстрите пеперудки, които леко се но сеха над зеленината. Неговото затворено калугерско сърце бе се разцъфнало от умиление като цвете. Той се озърташе наоколо като избягал от клетката врабец и гледаше на всички страни, по всички краища тая зелена картина, тия далечни планини, толкова чисти и тъй рязко откроени в дълбочините на ясното и лазурно пролетно небе, — гледаше, дишаше, мечтаеше, тананикаше си весели песнички и сякаш се подмладяваше. Да речеш — подетиняваше, защото той и така не бе стар.
— Лука! Хей, Лука, драго ли ти е? — потупваше той кончето по гривата.
То се наперчваше, тръгваше раван, и отец Игнатий подскачаше леко върху седлото и викаше:
— Хоп-хоп, хайде хоп!
Когато слънцето се извиси и над полето настана горещина, отец Игнатий съблече расото, турна го под себе си върху седлото и особено възхитен, той извади от дисагите шише с ракия и продължително си пийна. Тогава му дойде на ум да си попее и той тихичко подкара на получерковен глас някакъв шеговит мотив от една селска песен:
Отец Игнатий вървеше все между буйно вретенилите ниви, готови утре да развият клас. Гласът му беше дебел, но той пееше тихичко, сладичко, повечето на себе си и приличаше на голям черен бръмбар, изхвръкнал след дъжд изпод горските листа.
Полето беше безлюдно. По пътищата, които се кръстосваха из него, не се мяркаше ни един човек. Тая самота беше приятна на отец Игнатий, защото свободно можеше да си мечтае и да си пее за всичко, каквото желае.
Той си пийна още няколко пъти от шишето в дисагите и неговата калугерска душа бе се освободила от черното расо, което тъй дълго я покриваше. Силите на плодотворящата земя бликнаха в кръвта му. Той изпя някаква черковна песен, благослови две врабчета, които се съчетаваха на една клонче пред очите му, и прати благодарност на бога по една чучулига, която отиде в небесата. И като смъркаше честичко от шишенцето, усмихваше се на някаква хубава мисъл, която го обзе, и подкара нещо като песен:
Отец Игнатий дълго време мрънка това. Еднакво, еднообразно и все на един и същи глас.
Но след като вдигна пак шишето, мисълта му се откачи от тоя трън. Той смуши кончето с махмузите и прибави по-високо на същия глас:
И като въздъхна, викна въодушевено на кончето си:
— Ех, Лука, Лука! Любил ли си ти? Лука, а, Лука!
Лука пръхна с ноздрите си, сякаш не разбра, и забърза, Отец Игнатий заподскача на седлото и завика:
— Хоп-хоп… хайде-хоп!
И пак запя.
Слънцето печеше и във въздуха се чувствуваше лека мараня. Щурци усилно цвъркаха наоколо. Нивята слабо се вълнуваха. Отведнъж отец Игнатий спря кончето, повдигна се на зенгиите и почна внимателно да се взира към една далечна точка в нивята. По самото мургаво лице, което сега бе зачервено, премина сянката на едно предугадено щастие. Той хвана къдравата си черна брада, повдигна се повече на седлото и още по внимателно се вгледа. Далече някъде, на един синур между зелените ниви, се белееше нещо и шаваше.