Ако можеше стария дядо Славейков
люто би изпсувал под големите си мустаци,
младият би вдигнал бастун… Но не могат.
Само едри сълзи кондензират под зениците им
и се стичат по лицата им бронзови.
Ако можеха биха написали: „Свести се,
стани майко Българийо — за да си прибереш децата
(ако не можеш да ги нахраниш, поне да ги приласкаеш)!“
Бих добавила: за да има кой да ти запали свещица,
да си спомни за тебе, когато вече те няма…
„Как така ще я няма България?“ — питат очите им.
Ами, политиците вече са изчислили,
че след век тук ще бъде друга държава.
Знам, страшно е така да се разсъждава,
но още по-страшно е да се повярва!
Затова надигни се сега, стискайки зъби!
Макар наполовина стопена, отмаляла, отчаяна —
ти си безстрашна, силна, корава…
Опомни се най-сетне Българийо! Ставай!
А ако не можеш от първия път — продължавай…
Продължавай! Продължавай! Продължавай,
докато се изправиш!