— Нима съм те създал аз? — изуми се Травис. — И съм те пратил в… осемдесет и девета?
— Да. Поради две причини. Първо, за да поставя настоящия ти аз тук и сега, така че да прихванеш съобщението на Пейдж до самата нея. Второ, да подредя събитията така, че пак да станеш член на Тангента, както е в първоначалния вариант, макар и няколко години по-рано.
Травис замълча, поразен от цялата тази навита като въже логика. После, въпреки объркването си, усети слабата брънка в онова, което му бе казало устройството.
— Сега се чудиш как ще бъда създаден — каза Блекбърд. — Защото сега няма да се включиш в бизнеса на брат си. Няма да станеш инженер на изкуствен интелект. Няма да знаеш как да ме създадеш. В такъв случай — как така съществувам?
Травис го зачака да продължи.
— Хората наричат този проблем парадокс на дядото. Много се говори за него. Какво ще стане, ако се върнеш във времето и убиеш дядо си, преди да е срещнал баба ти? Дали преставаш да съществуваш, тъй като си попречил на собственото си раждане? Не. Пристигането ти в миналото се превръща в твоето раждане, дори това да означава да се родиш напълно израснал, със спомени за детство, което може и никога да не се състои. В моя случай нещата не са по-различни. Може някога и да съм бил създаден от Травис Чейс, но пристигането ми през осемдесет и девета стана моето създаване, което предхожда другото. Парадоксът на дядото е заблуда. Аз съществувам. Съвсем просто е. И след като свърших онова, за което бях изпратен, ще се изключа. Завинаги.
— Чакай — каза Травис. — Кажи ми какво ще се случи в моето бъдеще. Какво ще ме превърне в… в онова, което ще стана? Мога ли да го избегна?
Блекбърд тихо се засмя в главата му, сякаш намираше идеята за абсурдна. Но не го каза.
— Не бива да говоря за това.
— Но аз не разбирам — каза Травис. — Дали другият… дали аз… съм искал да рестартирам всичко и да имам втори шанс? Шанс да не се превърна в някакъв злодей?
— Онзи Травис, който ме изпрати, не се смяташе за злодей. Че кой мисли така за себе си?
Преди Травис да успее да попита още нещо, Блекбърд проблесна ярко в ръката му. Толкова ярко, че го накара да се извърне. Видя собствената си сянка върху стената, огромна и ужасяваща. После тя изчезна. Травис погледна Блекбърд. Лежеше тъмен и мъртъв в шепата му.
— Травис?
Пейдж. Зад него, при входа на купола.
Бележката още беше в другата му ръка. Пред него; тя още не я беше видяла.
Можеше да й я покаже. Да й разкаже всичко. Да започне от самото начало, да намери някакъв начин да не допусне онова, което можеше да се случи.
Стъпките й се приближаваха.
Травис сгъна бележката и я пъхна в колана на невидимия костюм — все още носеше долната половина. Листът изчезна половин секунда преди Пейдж да застане пред него и да го погледне в очите.
Престори се, че едва сега забелязва, че е тук. Сякаш е бил замаян от Пролома, изцяло погълнат от него.
Вече я лъжеше, а още не бе казал нито дума.
Тя видя Блекбърд в ръката му. Очите й се присвиха. Погледна го объркано.
— Ключа ли си свалил? Опасен е дори без него…
Той го вдигна на светлината и й показа подобния на целофан ключ, който все още бе закрепен за него.
— Мъртъв е. Изключи се, след като убих Пилгрим. Не зная защо.
Тя се вгледа внимателно в очите му. Дори и да заподозря нещо, не го показа. Пристъпи към него. Погледът й омекна. Ръката й докосна неговата.
— Хей — каза тя. — Свърши се. Каквото и да беше, свърши.