— Но Проломът е на наша територия — казал секретарят на отбраната. — И ние сме платили за създаването му.
— Което само ще направи позицията ни по-легитимна — отвърнал Камбъл. — Разберете, започнем ли да предявяваме каквито и да било претенции върху това нещо, само даваме повод на някоя свръхсила да каже: „Е, тогава ще си направим наш“. А направи ли го една, ще я последват и другите. Единственият начин да предотвратим това е да сме равнопоставени. Помислете си — нямаше ли да сме благодарни, ако някоя от тях направи същото, при положение че някой техен изследователски център беше създал това нещо?
— Не вярвам, че някоя друга страна би го направила — казал президентът.
— Аз също — отвърнал Камбъл. — Поради което и ще бъдете запомнени с добро от историята.
Дебатът не приключил този ден, но през пролетта и лятото на същата година почти всяко решение било взето съгласно мнението на Камбъл. Групата, която трябвало да се грижи за Пролома, била наречена Тангента. Целите й били прости — да организира и изучава всичко, появяващо се от тунела; да вади научни заключения (ако е възможно) от тези наблюдения и да развива човешкото познание; да не допуска Проломът да стане кокал на раздора между опоненти.
И планът проработил.
За известно време.
— Най-силният съюзник на баща ми в битката за създаването на Тангента се казвал Арън Пилгрим — продължи Пейдж. — Той бил главен научен съветник на президента и един от основателите на първоначалния проект на ускорителя. Подобно на баща ми, станал един от най-високопоставените членове на Тангента и бил смятан за най-умния човек в организацията. Изключително добър в установяване на предназначението на странните и уникални единици, излизащи от Пролома. Навремето като правило те били носени именно на него.
Пейдж замълча и се загледа към окъпаната от ярката светлина равнина.
— Шепот се появил през лятото на осемдесет и девета. Отначало имал добавка, която го държала отделно от ключа му. Но дори и изключен, той е ужасно опасен. Ключът включва единствено интелекта му. Саморазрушителният аспект на обекта е винаги активен. Първият, който го държал с голи ръце, убил двама лаборанти, след което си разкъсал гърлото с химикалка. А интелектът задейства същия убийствен и самоубийствен импулс, но в глобален мащаб.
Травис се помъчи да си спомни как нещото го беше обсебило. Не успя. Спомените му, които бяха смътни по време на разпитите само преди няколко часа, вече бяха съвсем изчезнали. Помнеше само собственото си описание на преживяното, но дори това си отиваше.
Пейдж забеляза изражението му и каза:
— Никой не запомня нищо. След още няколко часа ще забравиш, че изобщо си го държал, ако някой не ти напомни. Нямаме представа защо го прави.
— Но защо предметът спаси живота ми? — попита Травис. — От убиеца с костюма?
— Доколкото сме наясно с модела на поведението му, Шепот работи по следния начин: първо отговаря на някаква потребност от страна на онзи, който го ползва. Колкото по-отчаяна е тази потребност, толкова по-добре. Затова ти е помогнал да убиеш нападателя. А след това — тук вече гадая малко — ти е дал способността да прочетеш надписа, който видя на стената в кабинета ми, защото това също е потребност, ако искаме да предотвратим онова, което предстои.
— Но това моя потребност ли е, или ваша?
— Вече е на всеки.
Начинът, по който го каза, не оставяше място за съмнения.
— И после какво? — попита той. — Когато отговори на нуждите на ползващия, се заема със своите собствени, така ли?
— Нещо такова. Може да си поиграе известно време с човека. Да открие някой болезнен спомен, да отвори стара рана, такива работи. Може би именно затова използва глас от миналото, на човек със силно емоционално въздействие. Но иначе си прав, след това доста бързо се заема със собствените си цели, а те винаги са едни и същи — да причини колкото се може повече и по-бързо беди на света.