Още от фоайето на партера, където стояха на пост шестима от друго берлинско отделение, цялото вътрешно пространство, от стена до стена и от пода до тавана, бе изпълнено с жици, конзоли, кабели и устройства, които Травис изобщо не познаваше. Същинска джунгла от платки, осветена отвътре от своя собствена галактика мънички индикаторни лампички. Тук-там по стените и тавана имаше вентилатори, насочени към някой особено гъст участък жици — въртяха се с пълна скорост сигурно от години. На други места тихо бръмчаха климатици — топлият въздух се извеждаше по метални тръби към външните стени.
— Не сте ли спирали тока, откакто сте овладели това място? — попита Травис.
— О, не — отвърна Пейдж.
Каза го така, сякаш я беше попитал дали й се е случвало да жонглира с бръсначи. В отговора й обаче имаше и нещо повече. Травис остана с впечатлението, че скоро ще разбере какво точно, затова не попита.
— Сградата се захранва от градската мрежа, но има и генератори, достатъчно мощни за всичко тук. Включваха се на два пъти по време на аварии. За щастие.
Тръгнаха през фоайето към стълбите. В закътаното място под тях Травис видя нещо, което не съответстваше на останалата обстановка. Приличаше на малко ателие на художник — изправен край стената триножник, няколко празни платна и пръснати в ъгъла туби маслена боя, покрити с прах.
— Това пък какво е?
— Нищо, доколкото можем да преценим — отвърна Пейдж. — Може би вехтории от онзи, който е притежавал сградата преди Пилгрим.
Електронната джунгла продължаваше и нагоре по мраморните стъпала и се виеше по шпинделите на парапета. Свободната пътека позволяваше да се движат само в колона по един. Пейдж тръгна първа, следвана плътно от Травис.
На всеки етаж от стълбите тръгваха по няколко подобни тесни пътеки. Каквато и роля да бяха играли по времето на Пилгрим, сега вършеха работа на Тангента. Травис забеляза, че повечето водят към външните стени и вървят покрай тях, като позволяват достъп до прозорците, на няколко от които имаше снайперисти и наблюдатели.
На третия етаж Пейдж поведе групата по едно от разклоненията. Минаха покрай три снайперистки поста. След това пътеката отново се насочи навътре, към плетеницата кабели, силиций и примигващи лампички. Накрая се озоваха на нещо като полянка — кръгло празно пространство с диаметър около шест метра. В центъра му имаше стоманена кутия с размерите на нощно шкафче. Дебел сноп увити жици се спускаше от балдахина отгоре и влизаше в кутията през дупка в капака. Самият капак беше заварен.
Пейдж отстъпи настрани от пътеката, но само колкото да му позволи да вижда. Продължаваше да му препречва пътя и Травис не можеше да излезе от тунела и да приближи стоманената кутия.
— Никога не се доближаваме повече до това нещо — каза тя. — Първият оглед на мястото ни показа, че трябва да сме предпазливи. В сградата има общо пет подобни кутии. Така и не сме се опитвали да ги отворим.
— Просто ви се е изчерпало любопитството, а?
Пейдж се усмихна мрачно.
— Да. Освен това са поставени върху везни, които са достатъчно чувствителни, за да реагират и на най-малката промяна в разпределението на тежестта. Достатъчно е да поставиш ръка върху или отстрани на кутията, за да се случи нещо лошо. Същото нещо би се случило и ако спре токът.
Травис не каза нищо. Погледът му се спря върху тънката черна подложка под кутията — от нея се виеха тънки жици и се губеха в джунглата.
— Върви след мен — каза Пейдж. — Движи се точно така, както го правя аз. Не приближавай кутията повече от мен.
Тя излезе на открития участък и започна да го заобикаля покрай външната стена. Стена от жици. Травис я последва. Пейдж на два пъти посочи кабелите на подложката. Травис нямаше нужда да му ги показват, но разбираше, че Пейдж трябва да го направи.
След малко стигнаха отсрещната страна и Травис видя онова, което бе очаквал. Върху задната стена на кутията и по пода около нея, едва различими от мигащите светлинки, имаше безброй драсканици като онези, които бе видял на снимката на стената на Пейдж. В действителност се оказа, че текстът е с размерите на вестник и на пръв поглед му се стори, че само прочитането му ще отнеме около половин час.
Секунди по-късно разбра, че греши.
Беше едно-единствено изречение, изписано многократно, сякаш от маниак. Имаше сигурно хиляда варианта, във всички посоки, но думите бяха едни и същи. Текстът гласеше: