Миг след като първият снайперист отново започна да стреля, двама други свършиха патроните едновременно и посегнаха да презаредят. Тълпата се втурна с пълна скорост напред; самотният стрелец бе в състояние да покрива само част от стълбището. Някакъв старец с нелепа зелена вратовръзка, приличаше на пияница, изскочи напред и замахна с нож за пържоли към бедрото на един от презареждащите снайперисти. Травис дръпна спусъка и отнесе по-голямата част от главата му. Тялото полетя назад и моментално бе грабнато и вдигнато, за да бъде махнато от пътя на следващите двама нападатели — тийнейджър и жена най-много на трийсет. Травис ги улучи в гърдите и не спря да стреля по всяка следваща появила се мишена. Трябваха му няколко мига, за да разбере какво трябва да прави — просто не биваше да гледа лицата. Точно така се справяха снайперистите. Знаеше, че това е шибана и жалка тактика. И че не е истинският начин да се справи с онова, което чувстваше. А просто друг вид дълг. Щеше да го изплаща по-нататък. Ако имаше по-нататък.
Зад него се чу силен трясък. Обърна се заедно с останалите и видя някакъв винкел да стърчи от пода, в който зееше широка дупка. Секунда по-късно винкелът изчезна и в ръбовете на дупката се вкопчиха ръце. Явно хората се катереха по раменете на други.
— Отстъпете към стълбите! — извика Травис.
От дупката се показа глава. Покрита с нечия кръв. Не можеше да различи нито пола, нито възрастта. Пусна куршум в нея и видя как пада през отвора, също като винкела.
Заотстъпваха. Крачка по крачка, така че тълпата от мазето да не се спусне към тях. Стигнаха стълбището към втория етаж и тръгнаха нагоре, като презареждаха и стреляха в движение. Множеството ги следваше.
Пейдж стигна до площадката на седмия етаж. Милър продължаваше да дублира пълнители и карабини. Носачите тичаха да занесат муниции на снайперистите.
— Пратете и на партера! — извика Пейдж и продължи нагоре, без да изчака отговор. Осми етаж, после девети.
Бойната глава. Червената звезда приличаше на око, което я гледаше. И я предизвикваше.
Или щеше да проработи, или не. Ако не — какво пък, имаше и по-лоши начини да умреш от това да стоиш в самия епицентър на термоядрен взрив. Честно казано, едва ли можеше да има по-бърза смърт. Щеше да се превърне в свободни атоми десет хиляди пъти по-бързо, отколкото нервите й можеха да изпратят сигналите за болка. По-бързо, отколкото очите можеха да уловят внезапната светлина и да я предадат на мозъчната кора на сантиметър зад тях. Нямаше да почувства абсолютно нищо.
И въпреки това адски се страхуваше.
Коленичи пред бомбата. Огледа гранатата и свободното пространство в бойната глава. Най-добре бе да я сложи при първичния заряд. При задействането се получаваше имплозия. Представляваше сфера от уран с насочени заряди около нея, свързани към детонатор. Зарядите би трябвало да се активират с точност до милисекунда и да смачкат сферата, за да се получи критична маса, която да даде началото на ядрената реакция. Атомната бомба на свой ред щеше да задейства водородната. Но ако гранатата избухнеше непосредствено до насочените заряди и нарушеше подредбата им, преди някой от тях да се взриви, всичко това нямаше да се случи. Урановата сфера нямаше да се смачка и цялата верига щеше да се прекъсне.
Или поне такава беше идеята. Никой не я беше проверявал на практика.
Постави гранатата между зарядите и една от алуминиевите подпори, поддържаща първичния заряд. Задържа я с лявата си ръка, а с дясната издърпа халката.
Обърна се. Втурна се с всички сили. Към полупразното помещение с ослепителната оранжево-бяла светлина, покрай надписа на пода, покрай гнездото от жици, покрай Арес, усилвателя и свързващия ги сребрист лъч. Към отсрещната страна на стаята, колкото се може по-далеч от взрива. И през цялото време се питаше дали ще чуе грохота му, преди животът й да спре по средата на мисълта й.
30.
Травис беше последен, на две стъпала под останалите стрелци, а напредващата тълпа бе само на шест стъпала под него. Тук беше много по-трудно да ги задържат — стълбището бе доста по-широко от стълбите в мазето.
— Площадка! — извика му един от снайперистите и със следващата стъпка той се озова на равния под на втория етаж. Заобиколи парапета и продължи нагоре. Пълнителят му свърши. Той го махна, извади друг от джоба си и докато го слагаше, сградата се разтресе от експлозията високо горе.