Миг преди взрива Пейдж беше затворила очи и се бе извърнала. Сега ги отвори. Помещението бе пълно с мазилка и дим. По-голямата част от стената около двойната врата беше отнесена. Гранатата явно бе задействала някои от насочените заряди. Все пак не беше толкова зле. Можеше да е около пет мегатона по-лошо.
Тя погледна към Арес, който все още лежеше в гнездото си, свързан с усилвателя от странния стълб сребриста светлина. Плетеницата жици все още бе свързана с подложките-датчици, но сега те имаха толкова значение, колкото и някоя самозалепваща се бележката. Пейдж се затича с пълна скорост към Арес и го изрита, сякаш бе на тренировка по футбол в гимназията и биеше дузпи. Устройството излетя от гнездото и се запремята във въздуха, но видимата му връзка с усилвателя остана. Сребристият, подобен на плазма лъч просто се удължи и премести, подобно на прожектор, следящ целта си. Арес се блъсна в стената до дупката от взрива, отскочи метър назад и тупна на прашния под.
Оранжево-бялата светлина продължаваше да изпълва помещението. Стрелбата долу не спираше.
Пейдж никога не бе унищожавала единица от Пролома. Това се забраняваше категорично от правилниците. По съвсем разбираеми причини. Кой можеше да каже до какво може да доведе това?
След секунда щеше да разбере.
Свали карабината си, прицели се и стреля на автоматичен.
Арес издаде почти човешки писък… и се пръсна на парчета. Помещението потъна в мрак и плазмения канал към усилвателя изчезна. На мястото на Арес по пода диво се замятаха оранжеви електрически дъги, подобно на пръсти, мъчещи се да хванат нещо. После отслабнаха, примигнаха и изчезнаха.
Промяната в тълпата бе мигновена. Травис пусна спусъка, рязко се завъртя и бутна настрани дулото на единствената карабина, която продължаваше да стреля.
Хората на стълбите отстъпиха назад. На мястото на яростта им имаше единствено шок. И страх. Повече страх, отколкото Травис бе виждал през живота си. Заотстъпваха назад с широко отворени очи, клатеха глави и умоляваха снайперистите да не стрелят най-малко на три езика. Травис вече не игнорираше лицата им. Погледна ги и остана абсолютно сигурен, че ще ги вижда винаги точно такива, каквито бяха в този момент. Нямаше да забрави нито една подробност, дори да доживееше до сто и пет.
Стълбището под него се опразни за секунди, поне от живите. Тълпата се бе обърнала, бе изчезнала зад завоя към долния етаж. Чу се нов звук. Подобен на воя на вятър в тясно пространство, висок и свиреп. Идваше от всички посоки. И Травис разбра какво е. Тълпите отвън. Звукът идваше от хилядите хора, внезапно озовали се до кръста в телата на своите близки и приятели.
— Бъдете нащрек и задръжте позициите си — обади се Пейдж в слушалката му. — След пет минути пристигат хеликоптери. Дръжте се дотогава, ако не е приключило.
Пет минути по-късно. Навън през предния изход. По калдъръма на алеята. През оградата от ковано желязо. Изгревът боядисваше всичко в розово, мъглата се виеше около тях — спускаше се към все още горящите коли, въртеше се и се разнасяше под вдигнатия от перките вятър. Четири хеликоптера. Приближаваха ниско от изток, по дължината на Театерщрасе. Кацнаха на самата улица, роторите прогониха мъглата достатъчно, за да се видят планините от трупове по периметъра. Травис видя как най-близкият пилот и помощникът му оглеждат касапницата и устните им оформят думи, които лесно можеха да се разчетат.
Миг по-късно беше на борда на третия хеликоптер заедно с Пейдж и десетина от останалите. Сложиха си коланите. Пейдж държеше в скута си черния куб от деветия етаж. Усилвателя.
Доближи длан до ухото му и извика:
— Виж това!
Обърна куба от всички страни. Бяха гладки, без никакви особености. Нямаше място за свързване на жици. Проклетото нещо просто си беше лежало там, без да е включено към нищо. То беше усилвателят. Останалите девет етажа жици бяха просто заблуда.
Още един запис в списъка безумия, които Травис не можеше да проумее.
Другите от екипа вече се бяха качили в останалите хеликоптери и секунди по-късно формацията се отдели от земята. Издигнаха се над покрива на сградата, обърнаха и се насочиха на юг над града в стегнат строй. Черните им силуети се очертаваха на изсветляващия хоризонт.
В Мейринген големият самолет вече чакаше в края на пистата с включени двигатели. Качиха се тичешком и след три минути вече се издигаха над Швейцария под най-стръмния ъгъл, на който бяха способни двигателите — явно пилотите се опасяваха, че някой може да реши да ги обстрелва със „Стингър“ от покритите с борове склонове. Когато се озоваха на четиринадесет хиляди метра височина, Травис видя три изтребителя да се нареждат покрай дясното крило. Несъмнено още толкова имаше и от лявата страна, както и други пред и зад тях.