Черният усилвател лежеше на пода до тях.
Пейдж започна да брои на пръсти.
— Със сградата е приключено: ще я унищожим с въздушен удар веднага след като ранените бъдат прибрани. Разполагаме с усилвателя. От трите неща, които той контролираше, успяхме да си върнем невидимия костюм и унищожихме Арес. Шепот е все още у него. — Погледна Травис и той видя в изражението й нещо като оптимизъм — но не точно. — Какво всъщност се случи в Цюрих? Дали сме успели да избегнем нещо, което е замислил?
— Де да знаехме какво е замислил — отвърна Травис.
— Всичко, върху което е работил през тези четиринайсет години, е или унищожено, или попадна в наши ръце — каза тя. Говореше така, сякаш се опитва да убеди по-скоро себе си, отколкото него.
Травис кимна. Приемаше довода й, но въпреки това не бе съвсем сигурен. Просто нямаше начин да знаят какъв е бил замисълът на Пилгрим. И какъв може би продължава да е.
Телефонът на Пейдж иззвъня. Обаждаше се Крауфорд от Бордър Таун. Тя отново включи спикърфона.
— Попаднахме на нещо за последния от списъка на Пилгрим — каза Крауфорд. — Елис Кук. Само искам първо да се уверя, че съм ви разбрал правилно. Имената са били изписани на пода вътре в помещението на деветия етаж, така ли?
— Да — отвърна Пейдж.
— Където от четири години не е влизал никой.
— Точно така — нетърпеливо потвърди Пейдж.
— Състоянието на Елис Кук възлиза на повече от сто милиона долара. Натрупал го не по друг начин, а като спечелил от лотарията преди три години. Преди четири години, когато името му вече е било написано на пода, Кук е бил управител на кафене в Северна Каролина.
Пейдж сякаш очакваше още информация. Или може би някакъв гвоздей в историята. Взираше се в телефона с неподвижни, присвити очи. После погледна Травис.
— Какво?
Травис нямаше отговор.
— Това е, което знаем засега — каза Крауфорд. — Всички тези хора са умрели адски богати, макар че все още продължаваме да търсим за тях нещо по-специфично. Но по времето, когато Пилгрим е написал името на Елис Кук на пода, човекът слушал по десет часа на ден оплаквания на клиенти, които искали повече пяна в капучиното си. Объркани сме не по-малко от вас.
Пейдж прекъсна разговора и известно време се взираше в нищото. Накрая поклати глава.
— Виж, приемам, че Шепот може да знае всичко за настоящето. Не зная как го знае, но поне тази информация наистина съществува в света. Но, Господи, колкото и развити да са създателите му, как може да вижда бъдещето? Та в него има толкова много случайни елементи. Същински хаос.
— Може би страшно го бива в правенето на обосновани предположения — отвърна Травис. — Много по-обосновани от нашите.
— Толкова обосновани, че да познае номерата на лотарията и кой човек ще ги избере, при това година или повече по-рано? Това изобщо доближава ли се до възможното?
Той срещна погледа й; очите й бяха широко отворени, втренчени в неговите.
— Преди шейсет секунди бих казал не — каза Травис. — Но в момента съм по-склонен към обратното.
Тя продължи да се взира още известно време в него. Примигна. Погледна към стелещата се под тях Швейцария.
— С какво си имаме работа, по дяволите?
— Имам една идея — каза Травис. — Но не съм сигурен, че искаш да я чуеш.
— Да видим.
— Работим с презумпцията, че Пилгрим упражнява пълен контрол върху Шепот. Че го е овладял.
Тя кимна и го зачака да продължи.
— Ами ако е точно обратното? — попита Травис. — Ами ако Шепот е овладял него?
Стих VI
Майски следобед през 2001 г.
M> sujet2
Килията е с размери два и седемдесет на два. Няма решетки. Четири бетонни стени, боядисани във възможно най-противния нюанс на синьото, и стоманена врата с петсантиметрова вертикална ивица бронирано стъкло. Това е единственият прозорец. На тавана има поставена в решетка флуоресцентна лампа, която никога не се изключва. От миналия декември е започнала да трепти по начин, от който Травис го боли главата точно зад очите. Вече повече от осем години прекарва двайсет и три и половина часа в денонощието в това помещение.