Той усеща как сълзите парят очите му. Сега тя ще си тръгне. Отново ще е сам. Сам с противната флуоресцентна светлина, с главоболието, с грозните сини стени. И нищо друго. В продължение на години, години, години.
— Шшш — казва тя. — Всичко ще бъде наред. Някой ден ще се смеем на всичко това, обещавам.
Но точно сега изобщо не му е до смях. Моментът е по-чудесен от всичко, което е изпитвал някога. И също толкова ужасен, защото приключва.
— А сега ме върни на ухиления задник, Травис.
Знае, че не може да не й се подчини. Чувства как тялото му вече се размърдва, сякаш по свое собствено желание. Усеща как мускулите на краката му се напрягат, за да стане, как ръката му се протяга напред.
— Моля те — шепне Травис, сякаш би могъл да я накара да размисли.
— Скоро — казва тя.
Пита се дали ще мисли за нещо друго освен за нея през следващите години. Тя примигва за последен път в ръката му.
— До довечера няма изобщо да мислиш за мен — казва му Емили.
После мъжът с посивяващата на слепоочията коса пристъпва напред и я взима. Единственото, което спира Травис да го убие, е настояването на Емили. Мъжът му я отнема. Травис рязко изпуска дъх. Ако в този момент има нож, сигурно ще пререже собственото си гърло.
Мъжът, Пилгрим, почуква на вратата. Тя се отваря и ето че той изчезва и отнася със себе си чудесната синя светлина. Травис рухва в леглото и вече нищо не може да спре сълзите му. Все още си мисли за нож или за хубав пистолет. Заглежда се в металния ръб на рамката на леглото. Изобщо няма да е бързо и чисто като с истинско острие. Но в крайна сметка резултатът ще е същият.
Лежи и обмисля решението си. Минават минути. В един момент му се струва, че е оставил синята сфера да се изплъзне за няколко секунди от мислите му. Може би най-много за десет. Как е възможно това? Как може да я е забравил — нея, да забрави нея — дори за толкова кратко време?
Осъзнава, че гледа право в шибаната флуоресцентна лампа, и се обръща по корем, заравя лице във възглавницата. Ужасно е уморен. Ужасно изтощен от силата на емоциите. Постепенно се унася.
Събужда се. Устата му е пресъхнала, сякаш е ял памук. Сигурно е спал часове. Става, отива до умивалника, наплисква лицето си с вода и пие, долепил устни до крана.
Нещо го безпокои. Някакъв смътен спомен, не знае какъв точно. Може би нещо, което е сънувал. Опитва се да си го представи, за момент се появява картината на пулсираща синя светлина и неизвестно защо той изпитва удоволствие от нея. Може би е сънувал някакъв хубав сън. Но дори докато си мисли за светлината, тя се стопява в мрака, далеч от него. Изчезва.
Той се изправя и завърта кранчето. Връща се до леглото, но не му се иска да легне отново, дори не му се седи. Без изобщо да се замисля върху действията си, започва да крачи в килията — от вратата до тоалетната, от тоалетната до вратата, от вратата до тоалетната.
M$
Трета част
Единица 0697
31.
Летяха на запад в непрекъсната зора — пресичаха часовите пояси със същата скорост, с която се движеше сянката на планетата.
Травис се опита да поспи. Не успя. В спокойните часове след излитането, когато действието на адреналина от изминалата нощ отшумя, случилото се в Цюрих се стовари отгоре му с пълна сила. В разгара на кошмара му се бе струвало, че оценява мащабите на ставащото, но беше грешил. С всеки изминал час умуване усещането растеше, подобно на купчините трупове по улиците около Театерщрасе 7.
На два пъти повърна, като едва успя да стигне до тоалетната. Операторите, покрай които минаваше, бяха будни, все още с цялото си оборудване с изключение на карабините. Някои бяха отпуснали глави на ръцете си, други се взираха през прозорците към черния океан и пастелното небе.
Пейдж също не спа. Мълчеше. Не плачеше, но Травис виждаше, че ръцете й от време на време треперят. Скоро откри, че следва примера на операторите — гледа навън и се опитва да не мисли за нищо. Когато стигнаха Гренландия — снегът долу отразяваше бледорозовия цвят на небето, — Пейдж най-сетне заговори. Гласът й бе напрегнат, сякаш бе плакала.
— Грешах. Когато казах за Пролома, че сме като яванския човек в сравнение с онези от другата страна. — Замълча, после продължи, като внимателно подбираше думите си: — Всъщност ние сме като мравки. Мравки, случайно пробили цистерна хлор под някакъв химически завод. До такава степен не разбираме с какво си имаме работа. Толкова опасна е тя. И толкова ги е грижа за нас онези от другата страна. Точно толкова, колкото биха се загрижили собствениците на завода за мравките. Може би дори не подозират за нас. А и да знаят, изобщо не им пука.