Вече летяха над Северна Дакота, земята долу тънеше в сенките на същото онова утро, в което бяха напуснали Швейцария. Не бяха разговаряли от часове.
Телефонът на Пейдж иззвъня. Беше Крауфорд. Тангента намерила дъщерята на Елис Кук, която била в къщата му по време на самоубийството. Момичето било много привързано към баща си. Може би знаело нещо. В момента дъщерята летяла към Бордър Таун и щяла да пристигне час преди тях.
Травис откри, че отново мисли за Шепот. Колкото и да беше изнервящо, това все пак го разсейваше. Пейдж завърши разговора и го погледна. Стори му се, че вижда същите чувства и в нейните очи.
Тя помълча за момент, после попита:
— Чел ли си „Среща в Самара“? — Гласът й бе все така уморен и глух.
— Не — отвърна Травис.
— Забравих кой е авторът. Едно от онези неща, които всеки чете на курсовете по литература. Някакъв слуга отива на пазара и вижда Смъртта, която го гледа заплашително. Слугата тича обратно при господаря си и казва: „Дай ми на заем коня си, ще замина за Самара, за да не ме намери Смъртта“. Господарят го пуска, после самият той отива на пазара, вижда Смъртта и я пита: „Защо си гледала заплашително слугата ми?“ „Заплашително ли? — отговаря Смъртта. — Не, не. Просто се изненадах, че го виждам тук. Довечера имам среща с него в Самара“.
— Точно така се чувствам — продължи Пейдж след кратко мълчание. — Каквото и да правим, по какъвто и път да поемем, Шепот ще ни чака в края му. Щом може да познава числата от лотарията, със сигурност може да се досети и за ходовете ни. Дори и да си кажем: „Добре, той ще се сети за това, така че хайде да направим обратното“, ще трябва да приемем, че се е досетил и за това.
Травис мълчаливо кимна. Да. Нямаше причина да не се съгласи с нея.
— И в такъв случай какво трябва да правим? — попита Пейдж.
Травис се замисли. Като че ли само един път изглеждаше донякъде осветен. Списъкът на целите, издраскан на пода на Театерщрасе 7.
— Трябва да разберем защо Пилгрим е поискал смъртта на тези тридесет и седем души. Или защо Шепот е заповядал да бъдат убити. Трябва да има някаква важна причина. И дори проклетото нещо да очаква да разберем каква е тя и да го е очаквало още преди десет години, какво друго можем да направим? Ако има някакъв изход, той е да разберем от какво го е страх.
Пейдж кимна, по-скоро че го е чула, отколкото в знак на съгласие. Самият той се чувстваше горе-долу по същия начин.
Загледа се към Северна Дакота. Малките градчета отминаваха далеч под тях, някои бяха просто кръстопътища с една-две лампи, които все още светеха в полумрака.
Хрумна му странна мисъл. Всъщност не самата мисъл бе странна. Беше си съвсем нормална. Странното бе, че го спохожда едва сега.
Предишният му живот бе свършил.
Апартаментът му във Феърбанкс. Работата. Нуждата да решава дали да остане там, или да се прибере в Минеаполис и да работи с брат си. Този живот си беше отишъл, сякаш го бе живял някой друг. Сега беше тук, част от Тангента, независимо дали му харесва, или не. Ако се прибереше у дома, хората на Пилгрим несъмнено щяха да го чакат. А предвид всичко, което вече знаеше за Пролома, Тангента сигурно щеше да го задържи след края на всичко това, най-малкото от съображения за сигурност.
Стига, разбира се, той и Тангента да оцелеят, когато всичко приключи.
32.
Казваше се Лорън. Седеше в офиса на Пейдж почти на същото място, където бе стоял Травис, когато му махнаха превръзката на очите и белезниците. Беше на двайсет и три, но изглеждаше много по-млада. Приличаше на изгубено дете.
Травис стоеше до Пейдж. Крауфорд и още няколко души също бяха тук. В продължение на половин час бяха задали на Лорън всички въпроси за нея и баща й, на които компютрите не бяха намерили отговор. Засега не бяха попаднали на нищо, което да им свърши работа.
В очите й имаше нещо познато. Травис го беше виждал и преди у подложени на разпит хора. Копнеж да разкрият нещо, потискан от страха да го направят. Страх, породен от липсата на доверие.
Наведе се към Пейдж и прошепна в ухото й. Тя го погледна, разбра замисъла му, кимна и излезе от стаята, като вадеше телефона си. Тъмните очи на Лорън я проследиха, после се спряха върху Крауфорд, който искаше от нея да уточни нещо, което беше уточнявала вече два пъти.