Известно време тя не отговори. После попита:
— Ами ако търси нещо, което не е било налично до този момент?
Травис се замисли. Звучеше логично. И беше много по-добро от онова, с което разполагаше той. Тоест много по-добро от нищо.
— Имаш предвид нова единица ли? Нещо, което е пристигнало съвсем наскоро?
— Не зная. Никой от уникатите, пристигнали в последно време, не е особено мощен или опасен, поне доколкото знаем.
Отново замълчаха. Климатичната инсталация се включи с въздишка. Травис беше подпрял брадичка върху главата на Пейдж. Всяко вдишване го изпълваше с аромата на косата й.
— Има нещо, което ме тормози повече от всичко това — каза след малко той. Замисли се откъде да започне. — Значи сме съгласни, че Пилгрим не е истинският враг, нали? Не че това го оневинява. Шепот вероятно е избрал него, защото е знаел на какво е способен. Но каквото и да си мисли Пилгрим, Шепот е онзи, който дърпа юздите. Дотук добре, нали?
— Да.
— Но Шепот си остава машина. Той е инструмент, а инструментите не избират сами предназначението си. Някой друг трябва да е направил това.
Пейдж дълго мълча. Накрая каза:
— Имаш предвид някой от другата страна на Пролома.
— Да.
Ръката му усети тръпките, които пробягаха по гърба й.
— В такъв случай нямаме никакъв шанс — каза Пейдж.
Травис се опита да измисли някакъв обнадеждаващ отговор, но не успя. Не му оставаше друго, освен да я прегърне още по-силно. Тя се сгуши в него. Той остана да лежи, заслушан в дишането й, усещаше как тялото й постепенно се отпуска. Превърташе въпросите отново и отново в главата си и се питаше срещу кого или какво са се изправили всъщност.
По някое време се събуди с изключително странно усещане. Сякаш се беше сетил за нещо. Може би го беше сънувал. Опита се да си спомни какво, но така само щеше да го пропъди като дете, опитващо се да хване баскетболна топка с една ръка. Отпусна се и го остави да се върне. За момент му се струваше, че ще успее. Картината мъгляво се очерта в мислите му — видеозаписът с помпената станция в къщата на Кук на Голям Кайман. Беше свързано с нея. Нещо относно нуждата на Кук изобщо да се сдобие с такова чудо. Но това бе всичко, до което успя да се добере. Миг по-късно всичко беше изчезнало.
Пейдж промърмори сънено до него. Той я целуна по челото и тя се качи отгоре му и нежно го зацелува по врата, преди отново да заспи в обятията му. Заслушан в ритъма на сърцето й, той затвори очи и я последва в съня.
34.
Зазвъня телефон. Някъде в тъмното. Пейдж се размърда, претърколи се към нощната масичка — часовникът показваше четири сутринта, — включи осветлението и натисна бутона на спикърфона. Още докато отговаряше, се мушна отново под завивките и се сгуши в него.
Гласът от говорителя беше уплашен.
— Пейдж, Крауфорд се обажда. Намирам се в специален склад на трийсет и първо ниво. Дежурните ме повикаха. Нещо става. Най-добре ще е да дойдеш.
Двамата се спогледаха.
— Пейдж? — почти викна Крауфорд.
— Чувам те. — Тя се отдръпна от Травис, седна, стъпи на пода и почна да събира дрехите си. — Какво се е случило?
— Не сме съвсем сигурни. Свързано е с предмета, който донесохте от Цюрих. Черния куб.
— Усилвателят. — Пейдж погледна Травис.
По спикърфона се чуваше някакво странно бръмчене. Сякаш някой си тананикаше, дълбоко, от диафрагмата. Същия звук бяха чули на деветия етаж на Театерщрасе 7 малко преди да се отприщи адът.
— Заключен е в едно от хранилищата — каза Крауфорд. — Там го прибрахме вчера сутринта. Но сега издава звука, който сигурно чувате зад мен. Още не сме отворили хранилището. Не сме сигурни дали е разумно…
Крауфорд изведнъж млъкна, после продължи:
— Пейдж, чакай малко. Обаждат се от контролната зала на отбраната. Пускам ги на конферентен разговор. — Изключи за секунда, след което каза: — Защита, слушаме ви.
— Господин Крауфорд, имаме ситуация на повърхността — каза женски глас. — Не сме сигурни какво точно става, но радарът засича нещо над нас, на височина дванайсет хиляди метра и падащо. Според компютъра са хора.