— Държа ви на прицел — каза Травис и гласът му рязко отекна в мъртвешката тишина на стаята.
Пазачите трепнаха и се обърнаха — и се озоваха срещу Медик в ръката му. Трудно можеше да се различи от пистолет дори отблизо. А те не бяха наблизо. Нито един от двамата не опита да посегне към оръжието си. Травис си помисли, че може би има и друга причина за това, не само ефективният блъф на устройството в ръката му.
Пилгрим наистина го искаше жив. И те го знаеха. Нерешителността ясно се четеше в очите им.
— На ваше място не бих рискувал да викам или стрелям — каза Травис. — Направите ли го, мъртви сте. Оставете оръжието на пода и ще живеете.
Пазачите се спогледаха. Поколебаха се още секунда. После онзи при вратата се подчини, бавно свали карабината си, наведе се и я остави на плочките. Вторият последва примера му.
Травис посочи пода пред себе си.
— Плъзнете ги насам.
Направиха го. Двете карабини спряха в краката му.
— А сега по корем — нареди той. — Ръцете на гърба.
Двамата послушно легнаха по очи. Травис обмисли възможностите. Определено не искаше да стреля. Нямаше представа къде се намира най-близкият противник, нито на какво разстояние ще се чуе гърмежът.
Остави Медик, взе едната карабина и тръгна към тях, движеше се тихо, за да не издаде позицията си. Спря, обърна карабината и удари с приклада и двамата. Вторият реагира и се обърна точно колкото да поеме удара в слепоочието си вместо зад ухото.
И двамата изгубиха съзнание.
Не беше достатъчно.
Травис видя сгъваемия нож на колана на втория. Той предлагаше по-бързо решение от това да премаже главите им, макар че щеше да се наслаждава на катарзиса, докато го прави. Взе ножа, отвори го и им преряза гърлата.
Без да пуска ножа, се обърна към останалите. Видя в очите им повече облекчение, отколкото погнуса. Опита да среже с ножа примката, която все още висеше на лявата му китка. Не успя. Трябваше да намери клещи, за да освободи Пейдж и другите пленници. Претърси труповете, но не намери нищо. И точно когато приключи, телефонът на първия пазач иззвъня.
38.
И продължи да звъни. И още. Травис погледна Пейдж. Тя отвърна на погледа му с широко отворени очи. За момент гледаше несигурно. После — много уверено — каза:
— Няма време да ни освобождаваш. Вземи раницата ми и излез на повърхността през асансьорната шахта. Използвай телефона ми да…
Той поклати глава и тръгна към нея и останалите. Телефонът на пазача продължаваше да звъни зад него.
— Трябва да има начин да ви освободя…
— Изслушай ме — прекъсна го тя. — Ще са тук най-много след минута. Вземи раницата. Иди при асансьора, натисни бутона три пъти, после го задръж, докато преброиш до пет. Вратата ще се отвори и без кабината да е на етажа.
— Десет срещу тях сме, можем да дублираме карабините и мунициите…
— И Пилгрим отново ще пусне газа.
Нямаше какво да й възрази.
Права беше.
Мамка му!
Усети как всичките му надежди се разпадат.
— Взривили са горната част на шахтата, за да проникнат вътре — каза Пейдж. — Можеш да се качиш. Щом отвориш вратата, ще видиш стълба от вътрешната страна. Когато стигнеш повърхността, обади се на деветия номер в указателя на телефона. Дотогава ще си разбрал защо.
Той впери поглед в нея. Погледна и останалите. Изглеждаха изгубени почти колкото мъртвите покрай стената.
Трябваше да ги изостави. Не беше въпрос на избор. Не че това намали чувството му за вина.
Безценните секунди се изнизваха бързо. Той се отърси от транса си и погледна все още кървящата си дясна ръка. Кървавата следа щеше да го издаде. Наведе се и вдигна Медик от пода, където го беше пуснал. Хвана го с лявата си ръка. Насочи го към дясната, както беше направила Пейдж с ранения в Цюрих.
Дръпна спусъка и откри, че преди няколко минути, докато обезобразяваше ръката си с металната примка, е грешал. Онова не беше пределът на болката. Никак даже.
Пое дъх със съскане. Причерня му. Издържа. Успя да остане на крака. Когато болката отшумя, погледна ръката си. Уредът го беше оправил идеално — кожата и мускулите все още висяха на ивици, но раната беше затворена, без никакви следи от обгаряне.